— Странно, че искат да отидат на Тилангджонг — обади се Рафли.
— И то при китаеца — съгласих се с него. — Това ме навежда на една твърде натрапчива мисъл.
Каква е тя, Чарли?
— Те го познават. Той е престъпник, а и двамата не са нещо по-различно. Ще потърсят от него помощ и подкрепа. Вероятно ще станат пирати. Да не би това да му е занаятът? Да вербува избягали престъпници като пирати за джонките си?
— Твърде възможно е, защото на тези негодници им е безразлично какво ще правят после, стига само да си върнат свободата.
— Ако това е така, тогава сигурно китаецът е известен в колонията на престъпниците като онзи човек, към когото трябва да се обърнат в случай на бягство.
— Вероятно. Я веднага да ги попитам!
— Чакай! — възпрях го аз, когато понечи бързо да се отдалечи. — Това ще е грешка, защото те и без друго няма да ти дадат никакви обяснения.
— Охо! Ще заповядам да ги бият докато проговорят.
— Защо е необходимо да проявяваме такава жестокост, щом можем да постигнем целта си по по-лесен и по-човешки начин?
— Какъв по-човешки начин имаш предвид, Чарли?
— Ще ги подслушам.
— Pshaw! Да, ти обичаш да подслушваш, но не забравяй, че тук не се намираш нито в девствена гора, нито в прерия!
— Виждаш ли ги двамата нехранимайковци до комина? Толкова много им се иска да си поговорят за всичко, което им предстои! Не мислиш ли така, сър?
— Разбира се! Ясно си личи колко им тежи мълчанието.
— Обаче те не могат да разговарят тайно, понеже при тях е застанал на пост Калади. Вярно, преди, когато забеляза лодките, той прояви съчувствие към бегълците, но тъй като сега са наши пленници, сигурно ще ги надзирава добре. Нареди да ги свалят в трюма и да ги вържат! Щом останат сами, веднага ще започнат да разговарят.
— Да, това може да се очаква. И тогава ти искаш да ги подслушаш, така ли?
— Да. Заповядай да ги оставят зад резервоарите! Без да ме забележат, ще сляза долу преди тях и ще се скрия между цистерните. От само себе си се разбира, че не бива да има никаква светлина.
— А няма ли да е по-добре да изпратим долу Калади?
— Мислиш, че ще разбере казаното по-добре от мен, а?
— Тъй ми се струва.
— Не става дума само да бъдат разбрани правилно думите им, а и да се направят верните изводи от чутото.
— Хмм! Йес! А изглежда Калади няма да има необходимото умение за това. По-добре ще е ти да слезеш долу. Тръгвай! Ние веднага идваме с двамата каторжници.
Пленниците стояха близо до комина и ни наблюдаваха. Лордът отиде при тях и привидно ги подложи на разпит, като по този начин привлече вниманието им върху себе си. При това той застана така, че те промениха положението си и ми обърнаха гръб. Ето как получих възможност незабелязано да изчезна в най-близкия люк. Слязох при големите резервоари, където се съхраняваше водата, легнах на пода и се проврях между два от тях така, че при идването си бегълците нямаше да могат да ме забележат. След няколко минути те се появиха, водени от няколко моряци. Лордът също беше с тях. Той нареди здраво да ги вържат до резервоарите и после се върна заедно с моряците на палубата. Около мен беше съвсем тъмно. Още докато стъпалата скърцаха под тежките крачки на моряците, поради което не можеше да бъда чут, аз продължих да се промъквам напред, докато най-сетне главата ми се озова толкова близо до пленниците, че можех да разбирам думите им, даже ако разговаряха съвсем тихо. Сега най-важното беше на какъв ли език щяха да си приказват.
В това отношение щастието се оказа благосклонно към мен, защото двамата подеха разговора си на онова смесено наречие на ласкарите, [264] което се владее от всеки местен моряк и може да се сравни с Lingua franca от средиземноморските пристанища. Разбирах почти всяка дума.
— Дали сме сами? — тихо попита единият от тях.
— Няма никой — отвърна другият по-високо.
— Сигурен ли си?
— Да. Огледах всички ъгли, докато фенерът все още беше тук.
— И аз не видях никого освен онези хора, които ни доведоха и пак се качиха на палубата.
— Значи можем да поговорим. Няма кой да ни чуе.
— Каква ли полза? С приказки няма да се освободим.
— Така е, но сега имаме възможност да обмислим дали и как ще намерим някакъв път към свободата.
— Няма такъв път, загубени сме!
— Аз все още се надявам.
— Наистина ли? — припряно попита другият.