— Да.
— Така ми поолеква, защото на нашия сингалец може да се разчита. Е, тогава прави каквото си си наумил, нямам нищо против! Но тежко и горко на китаеца, ако и косъм падне от главата ти! Ще го направя на кайма! А как смятате да пътувате?
— С двете лодки на бегълците. Рано сутринта с Калади започваме да гребем към Тилангджонг, а яхтата ще ни последва след няколко часа.
— В каква посока?
— Към източното крайбрежие, докато забележите трите различно високи бамбукови пръта.
— Да хвърлим ли котва?
— Да.
— А да слизаме ли на сушата?
— Не.
— Но няма ли да заловим китаеца?
— Разбира се, че ще го хванем.
— А как ще го заловим, ако останем на борда?
— Няма нищо по-лесно. Ще ви го доведа на яхтата.
— Това ще е истински факирски номер.
— Ако всеки факирски номер изисква толкова малко усилия, колкото този, тогава не би било трудно човек да стане факир. Накратко казано, ще го доведа на борда и потегляме, за да го предадем на Каморта на властите за наказание.
— Ако всичко мине така безпрепядствено, както си го мислиш, тогава ще те похваля. Впрочем тук има стари коркови тапи. Кога ще започне цапотенето?
— Имаме време до вечерта. Веригата ще си сложа едва утре в ранни зори.
— Каква верига?
— Която единият от пленниците носи на краката си.
— По дяволите! Да не би да искаш да си я окачиш на глезените?
— Защо не?
— Нали не си престъпник!
— Не съм, но трябва да ме помислят за такъв. Бъди сигурен, че китаецът ще ми се довери по-лесно, ако се появя при него с тази верига.
— Да речем, че е така. Прави каквото искаш! Нямам нищо против да те помислят за някой супермошеник.
С това въпросът за него бе изчерпан. Тогава се обърнах към Калади и се зарадвах на готовността, с която се съгласи да ме придружава. Осведомих го за положението на нещата, доколкото ми беше възможно, тъй като и аз самият все още не знаех какво предстоеше да се случи. Бях убеден, че в негово лице имах другар, на когото винаги можех да разчитам.
Още не се беше свечерило, когато пред нас забелязахме Каморта, един хълмист остров, покрит с много пищна растителност и обграден от коралови рифове, затрудняващи значително приближаването на корабите. Когато влязохме в пристанището, бяхме посрещнати от дълбока тишина, коренна противоположност на пъстрия кипящ живот, който цари в другите пристанища на Индийския океан. На сушата се виждаха кръглите наколни жилища на никобарците с техните конусовидни покриви, а после забелязахме и няколко сгради на каторжническата колония. Групи от любопитни хора се бяха спрели далеч по брега, до който нямаше как да се приближим повече, понеже отливът бе настъпил и морето беше отдръпнало водите си толкова назад, че от брега ни отделяше широк пояс от пясъчни наноси и тиня.
Хвърлихме котва и тогава забелязахме няколко души, които газеха в дълбоката тиня, приближавайки се към нас, като носеха на ръце лека лодка и един човек. Щом се добраха до водата, те спуснаха лодката в нея, сложиха вътре човека, качиха се и загребаха към нас. Човекът дойде на борда. Той беше комендантът на тукашната наказателна колония. Искаше да се осведоми за нашето здравословно състояние и да разбере колко време се каним да останем на острова. Гребците бяха каторжници. Щом чу, че сред нас няма нито един болен, той ни разреши да слезем на сушата и беше разочарован, когато му отказахме. Много му се щеше да ни покани на гости у дома си. Ала ние знаехме, че една-единствена нощ, прекарана на сушата, би ни донесла никобарска треска и затова предпочетохме да останем на борда.
Разбира се, че му казахме какво ни беше довело насам. Веднага се съгласи да нареди да свалят от борда двамата пленници.
Когато се осведомихме дали познава някакъв китаец на име Та-ки, комендантът кимна:
— Естествено, че го познавам. Живее на Тилангджонг и е единственият търговец, който се е установил на Никобарските острови. На него дължим някои наши улеснения и удобства, защото ни снабдява с предмети, които иначе не бихме могли да намерим наоколо.
— Честен човек ли е? — попитах аз.
— Без съмнение, доколкото може да се говори за честност, щом става дума за китайски търговец.
— На кое място на острова живее?
— На северозападния му край. Щом се доближите до онази местност, още от далече ще забележите колибите му.
— А няма ли колиби по източното крайбрежие?
— Не. Там има само едно старо наколно жилище, собственост на възрастен туземец.
— Там намират ли се и три различно високи бамбукови пръта?
— Да. Както чувам, вие знаете онези колиби.