— Вече не. Сега живее при Ху-Киао.
Аха! Ето ти на името Ху-Киао, Тигровия мост! Побързах веднага да му задам още един въпрос. Но докато го изговарях бе много важно да си придам съвсем равнодушен вид.
— Ху-Киао? Какво е това място? Къде се намира този Тигров мост?
Сведох очи в напрегнато очакване. Дали щях да получа този толкова важен за мен отговор?
— Намира се срещу остров Мансилар в залива Тапанули.
Слава Богу! Имах късмет. Въпреки радостта си, продължих най-спокойно да се осведомявам:
— Залива Тапанули? Не е ли разположен по югозападното крайбрежие на Суматра?
— Да. Виждам, че си добър моряк. Твоята щастлива звезда те е довела при нас. Щом «Хайанг-дзъ» хвърли тук котва на връщане, ще ви откара двамата при Тигровия мост, където ще получите назначение от великия Линг-тао.
— «Хайанг-дзъ» ли? — попитах аз, като се престорих на изненадан.
— Да.
— Китайската джонка, която наричаха «Похитителя»? Нея ли имаш предвид?
— Да.
— Тя няма да се върне.
— Няма ли? Защо?
— Била е пленена от англичаните, а целият екипаж заедно с капитана е бил избесен по рейте.
— Къде? — попита Та-ки, като втренчи в мен ужасения си поглед.
— В Поен дьо Гал на Цейлон.
— Там се канеше да отиде, да, там! Вярно ли е, каквото казваш, вярно ли е?
Той скочи на крака и втренчи в мен искрящия си поглед, с който сякаш искаше да ме прониже.
— Вярно е. Видях го със собствените си очи — отвърнах аз.
— Ти ли? Струва ми се, че си бил на Андаманите, на Змийския остров!
— Само два дни. После, а това беше вчера, избягахме. От Поен дьо Гал ме откараха на Андаманите, но преди това видях и чух всичко, за което ти споменах.
— Големи ли бяха военните кораби, които заловиха «Хайанг-дзъ»?
— Не, това беше малка парна яхта, собственост на някакъв английски лорд.
Разказах му всичко, както се беше случило. Яростта на китаеца нарастваше от минута на минута. Той ругаеше и проклинаше като умопобъркан. Гневът му беше особено голям заради това, че великият «Похитител» беше победен от малък частен кораб.
— И всички ли са избити, всички? — попита той, треперейки от възбуда.
— Всички с изключение на един кафър, който се казва Квимбо. Само на него му подариха живота.
— Квимбо, побърканият чернокож! Това е вярно, сега вече няма никакво съмнение, че наистина е била джонката «Хайанг-дзъ». Ех да ми паднеше тук този английски лорд! Да хвърлеше тази яхта веднъж тук котва!
— Ти какво би направил тогава?
— Щях да отмъстя, страшно да им отмъстя!
— Но ти си сам. Какво можеш да сториш срещу екипажа на един кораб?
— Сам ли? — подигравателно се изсмя той. — Остани един ден тук и ще разбереш, че не съм толкова самотен. Само трябва да…
Тук беше прекъснат. Дойде старият никобарец, чиято колиба се намираше на брега, повдигна завесата от растения и подвикна:
— Та-ки, излез! Вижда се малък параход, който заобикаля острова!
Китаецът побърза да се изкачи горе и нямаше нищо против да го последваме и ние. Затичахме се през джунглата към брега. В края на гъсталака аз се спрях, изненадано извиках и посочих към яхтата:
— Та-ки, погледни кораба! Познавам го. Това е англичанинът, който плени «Хайанг-дзъ».
Китаецът се стъписа и ме изгледа с искрящите си очи.
— Истина ли е? Не се ли лъжеш?
— Съвсем сигурен съм. Никога няма да забравя тази яхта.
Той отправи поглед към кораба и застанал неподвижно, известно време мълчаливо наблюдава неговия ход. После скръцна със зъби и процеди:
— Да имах някой човек, който да може да управлява този параход! О, тогава, тогава, тогава!
— Какво би направил тогава? — попитах аз.
— Бих удушил всички хора, които се намират на него, и бих го откарал на Линг-тао при Тигровия мост. Такъв кораб би могъл да ни свърши много добра работа.
— Плени го тогава, ако можеш! Аз умея да се справям с такива машини.
— Ти… ти? Наистина ли? — попита той кажи-речи възторжено.
— Да.
— Би ли могъл да откараш тази яхта до Тигровия мост?
— С лекота.
— Тогава елате! Тя заобикаля острова и ми се струва, че ще спре при моя нос. С хитрост ще я накарам да остане там на котва и през нощта. Щом се стъмни, ще събера всички мои хора и ще се качим на борда.
Та-ки забърза към северозападния нос и ние го последвахме. Намиращите се там колиби бяха пълни с големи запаси от плодове и най-различни други стоки за търговия и размяна. След известно време яхтата се зададе покрай западния бряг и хвърли котва при носа.
— Параходът остава! — тържествено извика китаецът. — Ще тръгна към него с една лодка, за да им предложа плодове.