— Нищо не съм дрънкал, а само попитах за двете имена.
— Но това е напълно достатъчно.
— Какво искаш да кажеш?
— Ако Линг-тао наистина живее нейде наблизо и ръководи плаването на джонките си оттук, той положително има наоколо много съюзници и помощници и съвсем естествено е, че преди всичко лоцманите ще са от неговата шайка. Не го ли проумяваш, сър Джон?
— Хрррммм! — покашля се той, като сложи длан пред устата си.
— Отговори ми по-ясно, сър! Даваш ли ми право или мислиш, че се лъжа? — Той се почеса зад дясното ухо, пенснето му съвсем падна от носа, накрая се обади:
— Дяволска история!
— Нали?
— Но го направих за наше добро.
— Не се и съмнявам, само че щеше да е далеч по-разумно, ако не беше предприемал нищо по този толкова важен въпрос, без предварително да ме попиташ.
— Имаш право, Чарли, голям гаф направих.
— Да допуснем, че този лоцман е доверено лице на китаеца. В такъв случай той веднага ще отиде при него, за да му каже, че е пристигнала някаква яхта, чийто собственик знае двете имена Ху-Киао и Линг-тао и е разпитвал за тях. А на всичко отгоре този собственик е англичанин. Какво ще направи китаецът?
— Е, какво?
— Здравата ще ни обърка сметките.
— И може би дори ще се опита да ни убие, а?
— Много е вероятно. Затова тази вечер, а и през нощта ще останем на борда. Утре сутринта ще предприемем обиколка из залива.
— Защо?
— За да открием Тигровия мост. Нали Квимбо е бил там, сигурно ще го познае.
— И така да е. Но това също е опасна работа, защото едва ли ще се оправим в непознатия ни залив и пак ще имаме нужда от лоцман, а и той може да е доверено лице на китаеца.
— Ще вземем някой друг човек, който познава фарватера. [267] Остави ме аз да се погрижа за това!
Вечерта бързо настъпи и на небето изплува луната. Многобройните звезди се оглеждаха във водата. Можеше да се вижда надалеч, ала не забелязахме нищо особено. Въпреки че денят си беше отишъл, при яхтата пристигаха лодки, за да търгуват. Предлагаха ни плодове и най-различни предмети за потребление. Купихме някои неща за ядене, но не допуснахме никой да се качи на борда. Изтегляхме закупеното в кошници, в които предварително слагахме парите.
За през нощта оставихме един човек на пост, който трябваше да ни съобщава за приближаването на всяка лодка, а и на всеки плувец. Обаче денят настъпи, без да се случи нещо подобно. Преди да започнем обиколката си, лордът се канеше да слезе на брега, за да уреди необходимите формалности с нашите документи. Но което бе твърде странно, веднага след разсъмване на борда ни се качи холандският пристанищен чиновник и поиска да му представим документите си. Неговите гребци останаха в лодката, а той взе със себе си само един човек с китайски черти на лицето, което не можеше да ни направи някакво по-особено впечатление, защото на Зондските острови живеят много китайци. Та този син на Небесната империя беше писарят на холандския чиновник.
Свикнал винаги да бъда предпазлив, аз наблюдавах всеки поглед на двамата мъже. Не можах да забележа нищо особено. Само веднъж ми се стори, че китаецът неочаквано леко потрепна и това стана в момента, когато той видя Квимбо, който се показа от предния люк. Но трепването му можеше лесно да се обясни със странната външност на кафъра и ето защо не се замислих повече над видяното.
Чиновниците установиха, че всичко е наред и напуснаха кораба. След това по мое желание беше спусната една от андаманските лодки и аз се качих в нея, за да потърся някой водач. От всички хора, които ме срещнаха с малките си плавателни съдове, най-голямо доверие ми вдъхна един възрастен рибар. Разпитах го какво ще прави през деня. Той Ме увери, че познавал цялото крайбрежие от нос Рия до Паданг, а лицето му засия от радост, когато му предложих една дребна за нашите представи сума, ако се съгласеше до обед да ни бъде лоцман. Той се качи на борда и ние започнахме обиколката, на която толкова много разчитах.
Заедно с лорда седяхме в предната част на яхтата, а Квимбо бе застанал до нас. Той имаше за задача внимателно да наблюдава брега, за да открие Тигровия мост. За съжаление «хубав, добър, храбър» Квимбо се оказа извънредно неблагонадежден субект. Може би стотина пъти се повтори следното: когато се приближавахме до дадено място, той посочваше натам с ръка и извикваше: «Там съм, Тигров мост! Туй съм той, Квимбо сигурен!». Обаче щом се озовяхме по-наблизо, той все се отмяташе. Не се ограничихме само в обикаляне на залива, а стигнахме нагоре чак до Тапус и надолу — до Бату Мундан, ала всичко бе напразно. Квимбо не можеше да открие търсената местност, а ние не забелязахме никакво място, което поне донякъде би могло да има правото да се нарича Тигров мост.