Не можех да кажа дали беше каменен или дървен, защото изцяло бе обрасъл с буйна зеленина. Клонките и листата й бяха подкастрени по китайски маниер така, че се бяха образували две огромни фигури на тигри, лежащи една срещу друга. Квимбо възбудено размаха и двете си ръце.
— Тук, тук съм Тигров мост! Тук съм жилище на разбойник, дето Квимбо бил пленен и…
— Тихо, тихо! — прекъснах го аз. — Никой не бива да чуе, че разговаряме. Ти бил ли си на острова?
— Да, Квимбо бил.
— Там има ли някаква къща, колиба?
— Не, съм само дърво, храст и бамбук.
— А къде е жилището на китаеца?
— Жилище на бряг.
— Но нищо не се вижда. Има само гъста гора и още по-гъст бамбук.
— От остров по мост минава път до къща.
— Направо в този гъсталак ли?
— Да.
— От какво е направена къщата?
— Съм направен от бамбук.
— Няма ли друг път до нея, освен онзи през моста?
— Квимбо не знае друг път.
— А сега не издавай нито звук! Легни пак под мрежите!
Вече се бяхме приближили до острова. Трябваше да мина покрай къщата и следователно нямаше как да не я забележа. Не насочих лодката под моста, а избрах другата страна, където реката беше открита. Докато минавах покрай острова, сред крайбрежния гъсталак зърнах открито място с няколко водещи към водата стъпала. Там беше завързана една лодка. Ето значи къде се намираше пристанът за обитателите на пиратското свърталище! Те спираха на острова и оттам минаваха по моста за къщата. Защо, това не можех да разбера.
Продължих да греба нагоре по реката, докато тя направи завой и вече нямаше как някой да ни наблюдава от острова или от моста. После спрях леката лодка на левия бряг. Изтеглихме я на сушата и я скрихме под пълзящите растения, след което наредих на Квимбо да ме чака там.
— Не, хубав, добър Квимбо няма тук чака, щото изяде него тигър.
— Че наоколо има ли тигри?
— О, тук съм много, много тигър. Квимбо слушал как реве цяла нощ.
Тигри тук? Това беше опасно, защото бях взел само револверите си и ножа, но нямаше как, налагаше се да рискуваме. Сега трябваше да изминем надолу същото разстояние, което бяхме преплавали с лодката нагоре. Вървях пръв и с мъка се провирах през гъсталака. Никак не ми беше лесно, защото облеклото ми се състоеше само от широкия и дълъг саронг. За Квимбо, който ме следваше по петите, това не беше толкова трудно, тъй като аз му проправях път.
Не след дълго се натъкнах на утъпкана от човешки крак пътека, която се извиваше точно в нашата посока. От време на време от нея се отклоняваше по някоя подобна пътечка встрани. Следователно гъсталакът не беше чак толкова непроходим, както си бях мислил.
Продължавахме напред бавно и извънредно предпазливо. Внезапно аз се спрях, защото пред мен се откри широко свободно място, където се издигаше търсеното от нас жилище на китаеца. Видях и Тигровия мост, който излизаше на това широко място откъм реката, вдясно от нас. Точно срещу него се намираше голяма къща, построена само от бамбук, с три по-малки постройки край нея. От лявата страна забелязах висока здрава ограда, образуваща окръжност, направена от дебели бамбукови пръти, високи около три метра, които бяха забити в земята съвсем близо един до друг. В центъра на ограденото място имаше друга, още по-висока сграда. За каква ли цел служеше тя?
Отдръпнах се в гъсталака. Квимбо застана до мен и като посочи с ръка към една от по-малките постройки, ми пошепна:
— Там съм бил хванат хубав, храбър Квимбо. Стоял и лежал тъй здраво вързан, че не мога бягам.
В същия миг дочухме как някакъв човек силно изрева от болка. Виковете се разнесоха откъм голямата къща.
— Туй съм пазач, дето надзирават и дават яде на клет Квимбо — обясни ми кафърът.
— Но защо крещи? — попитах аз.
— Щото Линг-тао бие.
Канех се да продължа с въпросите си, но не можах, понеже от насрещната врата се появиха трима мъже. Единият от тях беше… нашият лоцман. Вторият също беше малаец. Те се спряха. Третият беше китаец. Той се отправи към споменатата сграда и отвори тясната й врата. Веднага се разнесе ревът на някакъв хищник. Китаецът влезе във външното оградено пространство и дръпна вратата зад себе си. Но преди да я затвори напълно, успях да зърна животното, което беше изревало — една черна пантера с необикновено големи размери. Очевидно тя бе опитомена поне дотолкова, че да не се нахвърля върху китаеца.
След десетина минути човекът излезе от ограденото място и отиде при двамата малайци.
— Туй съм Линг-тао — прошепна Квимбо кажи-речи разтреперан.