— Какво ще правиш, Потомба? — попитах аз ери.
— Ще почакам, докато застанат пред олтара и тогава ще отида да взема Парайма.
— Няма да успееш.
— В такъв случай ще я взема от лодката, когато Матемба тръгне с нея, за да я отведе в своя дом.
— Кога ще стане това?
— Точно в полунощ. Така повелява учението на идолопоклонниците.
— Чия е голямата къща отсреща?
— На жреца.
— В кои стаи живеят жените?
— Парайма винаги обитаваше стаите откъм другата страна, която е обърната към морето.
— Тя има ли все още майка или пък сестри?
— Не. Майка й отдавна умря, а тя е единственото дете на жреца.
— Ще я облекат празнично за сватбата, нали?
— Да, а после ще оставят годеницата сама, за да разговаря с боговете.
— Жрецът знае вече, че днес си се върнал, а?
— Кой ти каза?
— Никой. Не виждаш ли ей онзи човек там, дето крачи нагоре-надолу между къщата и бамбука? В ръката си държи боздуган и му е наредено да пази жена ти. А това е сигурен признак, че са я принудили да дойде на Аймео.
— Знаех си. Но един ери от Таити не се бои от хората на Аймео. Той ще поиска да му върнат жената пред очите на всички.
Не познавах добре местните обичаи нито начина на живот и сметнах, че ще е по-добре да го оставя сам да избере как да постъпи, но реших да се поогледам наоколо. В мен се събуди инстинктът на прерийния ловец. Оставих пушките си до Потомба, осведомих го за намерението си и внимателно се промъкнах надолу по склона до бамбуковите насаждения. Кучета или пък някакви други четириноги бяха проправили тесни пътечки. Пълзешком продължих по една от тях и незабелязано се добрах съвсем близо до къщата. Тогава дочух полувисок нежен женски глас да пее:
«Те ува то те модема, те ува то хинаро…» [20]
Беше онази жална любовна песен, която преди време бях слушал от жените и девойките на островите Пелев. Предположих, че певицата не може да е друга, освен Парайма. Веднага в мен се породи желанието да говоря с нея. Вярно, че тази рискована стъпка можеше да завърши твърде неприятно за мен, но нали имах нож и револвери, а и си заслужаваше човек да се изложи на опасност заради доблестния ери.
И така, промъкнах се до самия край на бамбуковата нива. Постът се приближи и отмина, без да ме забележи, макар че беше светъл слънчев ден. Мигновено се озовах зад гърба му и така го ударих с юмрук в главата, че той падна в безсъзнание на земята. Тогава пристъпих към бамбуковата стена на къщата, иззад която долиташе женският глас. Няколко минути ми се наложи да търся, докато открия малка цепнатина, където мазилката бе изпадала, за да мога да надникна в стаята.
Ако младата жена, която зърнах, наистина беше Парайма, то лесно можех да разбера голямата любов на Потомба към нея. В момента тя вече не пееше. Беше застанала в средата на помещението и по страните й неудържимо се стичаха сълзи. Имаше стройна и изящна фигура, все още млада и свежа, което си личеше въпреки дълбоката й скръб, от която цялата потръпваше. Красивите й черни очи бяха много печални, ясно очертаните й вежди — смръщени, а нежните й устни — здраво стиснати. В косите й не се виждаше нито едно цвете и изглежда тя се беше отказала дори от онези дрехи, които се обличат според европейските обичаи, за да се направи външния вид уж по-привлекателен. Парау от мека жълтокафява «тапа» обгръщаше бедрата й, като стигаше малко над коленете, а едно късо наметало «теай» от същата материя покриваше раменете и снагата й до кръста. Буйна и къдрава, дългата й черна коса се спускаше по гърба й, но в нея нямаше затъкнато никакво цвете, нито беше преплетена с развяващото се лико на марантата. Та нали самата тя бе цвете, изгаряно от росата на сълзите, откъснато от онова място, където цъфтеше най-добре и ухаеше най-силно. Забелязах, че входът на стаята бе плътно затворен с дебела рогозка от лико. Отстъпих две крачки от стената и тихичко подвикнах:
— Парайма!
Хълцането й престана. Беше ме чула.
— Мата ори, не се плаши! Потомба е съвсем наблизо.
От стаята дочух приглушено радостно възклицание.