Ето че най-сетне Потомба се озова при мен. Една част от преследвачите му с крясъци се катереше нагоре по склона, а други пък тичешком се втурнаха да обградят хълма от двете му страни.
— Сахиб, благодаря ти, че ми помогна. Стрелите щяха да ме улучат. А сега бързо към лодката! Добър ли си в тичането? — припряно ме попита той.
Не ми остана време да му отговоря. Всъщност никак не ми харесваше да хукна да бягам от тези хора, но знаех, че спасението ни зависи единствено от нашата бързина. Въпреки тежките си ботуши не изоставах от ери, който сигурно имаше много издръжливи бели дробове и чудесни мускули и жили, защото неприятелите му изостанаха далеч зад нас. Когато се добрахме до лодката, ни остана тъкмо толкова време, колкото да я блъснем във водата, да скочим в нея и да спечелим горе-долу прилична преднина, за да не могат да ни достигнат стрелите им.
Ето че в този миг полинезийците изскочиха от гъсталаците на брега и щом видяха, че сме на безопасно разстояние, заканително размахаха ръце във въздуха и закрещяха.
Ние хванахме двойните весла и загребахме срещу пасата към Таити. После, без да спираме там на брега, се оставихме на течението и на вятъра отново да ни отнесат до Аймео и слязохме на сушата при Алфареайта, едно малко селище, намиращо се точно срещу Папеете.
Там останахме да изчакаме скорошното падане на мрака. Потомба изобщо не говореше за намеренията си и тъй като сигурно неговото мълчание си имаше своите основания, не го наруших с нито един въпрос.
Може би беше вече към единайсет часа през нощта, когато отново поехме на път. Преди това ери купи значително количество различни по големина риби и ги натовари на лодката. Не ми беше ясно за какво му бяха необходими. Започвахме да гребем и така стигнахме до средата на протока, разделящ двата острова, където спряхме и зачакахме.
Над водата се бе спуснал мрак, но на небето блещукаха хиляди звезди, а вълните около кануто бяха прозрачни като кристални. И ето че ери взе една риба, завърза я за въже от лико и я спусна във водата. След минута-две последва рязко и силно дръпване. Една акула беше отнесла примамката. След известно време Потомба хвърли втора риба, а после и трета. Продължи така, докато около лодката се насъбраха повече от половин дузина акули.
Започнах да подозирам каква цел преследваше. Несъмнено, подмамваше хиените на морето около лодката си, за да ги използва срещу неприятелите си, ала как, ето това си оставаше за мен все още загадка. Но във всички случаи съседството с тези мили създания ми беше доста неприятно. Вярно, че докато бяхме на нашия остров, Потомба се беше нарекъл Господар на акулите, обаче въпреки всичко аз не изпитвах особени симпатии към неговите настървени за човешко месо поданици и най-откровено си признавам, че щях да се чувствам далеч по-уютно на «Вихър» при моя добър приятел мастър фрик Търнърстик, отколкото в тази тясна лодка, от чийто нисък борд лесно можех да докосна акулите с ръка.
Пред очите ми се разигра твърде интересна, макар и ужасяваща сцена. Въпреки нощната тъмнина водната повърхност приличаше на разтопена платина,, но по-надълбоко водата придобиваше все по-тъмни мастилени цветове. В нея можеше да се проследи всяко движение и когато ери хвърли една нова риба, веднага към кърмата на лодката се приближиха седем-осем страшни чудовища и започнаха помежду си такава битка, от която можеха да ти се изправят косите, защото от тези кръвожадни зверове ни отделяше само една тънка дървена преграда.
Изглежда Потомба хич не се интересуваше от чувствата, които ме вълнуваха. От време на време той хвърляше по някоя риба и непрекъснато се взираше в посоката, откъдето трябваше да се зададе сватбарската флотилия с брачната двойка. На мен не ми се струваше кой знае колко вероятно след номера, който им погодихме, все пак венчавката да се е състояла. Но изглежда ери бе уверен, че ще дойдат и когато най-сетне в далечината се появи някаква неясна, трепкаща светлина, той се изправи в лодката, за да може да вижда по-добре.