Признавам, че бях съвсем слисан от този упрек, който ми бе направен напълно сериозно, а капитанът явно беше и дълбоко убеден, че е прав. Тъй като не ми се искаше още повече да разпалвам гнева му, аз само го попитах:
— Ами защо не стреля по козите, когато те отминаха?
— Че можех ли, след като твоята карабина не пожела да гръмне нито веднъж? Дърпах, теглих, натисках, блъсках и удрях с все сила — pshaw, не щеше и не щеше да стреля! Ето ти пушкалото! Ако някой път пак тръгна на лов за кози, ще си взема някой комин. За него поне ще съм сигурен, че ще бълва искри и дим. И сега откъде ще ги намеря моите шест кози, а?
— Хмм, да, жалко — засмях се аз, — шест кози с два изстрела!
— Чарли, не ме вбесявай! Дай ми моята пушка! Застреля ли нещо с нея?
— Да, две животни. Едното е мъртво, а другото хукна ей там нагоре. Ранено е и силно кърви.
— Нима е чудно? — гневно попита той. — Щом е ранено и се катери по такава стръмнина, клетото животно сигурно ще кърви силно.
Неговата логика отново ме разсмя, но това толкова го ядоса, че просто грабна пушката си от ръката ми и извика:
— Чарли, ти си истински варварин и съвсем безчувствен човек! Не желая да си имам повече работа с теб. Плавай от Порт Лойд до Кантон с когото си искаш, но само не и с мен!
Той захвърли бамбуковата тояга пред краката ми и си тръгна със страшно намръщена физиономия. Оставих го да си върви, защото много добре знаех, че пак ще се върне. Вдигнах планинарския си бастун от земята и започнах да се изкачвам по следите на ранената коза. Непосредствено зад височината, която ми предстоеше да изкатеря, трябваше да се намира морето. Бях го установил още от отсрещния склон на долината. Следите от копитата на животното, както и кръвта, се забелязваха съвсем ясно и водеха към тесен хребет, чиято отвъдна страна, изглежда, се спускаше отвесно към морето. Съвсем близо до ръба на пропастта лежеше козата. Тя беше тежко ранена и когато ме видя, се опита да стане. С един точен изстрел сложих край на мъките й.
Веднага след като отзвуча гърмежът, ми се стори, че нейде отдолу се разнесе вик. Легнах по корем и подавайки глава извън острия ръб на скалата, погледнах в пропастта. Както и бях предполагал каменната стена се спускаше отвесно надолу и образуваше, тъй да се каже, половин котловина, която в задния си край не беше по-широка от трийсетина стъпки, а отпред, където вълните миеха брега, тя постепенно се разширяваше като отвсякъде изглеждаше толкова изолирана и недостъпна, че с изключение на някоя и друга птица, в нея едва ли бе стъпвало друго живо същество. Отгоре едва ли можеше да се спусне човек или животно, а откъм водата достъпът до нея бе препречен от остри коралови рифове, в които се разбиваха високите вълни. И въпреки всичко долу стоеше един човек, който ме беше забелязал и с различни знаци ми даваше да разбера, че се намира в отчаяно положение.
Можех доста ясно да доловя гласа му, обаче думите му не се разбираха. Неговото облекло ми подсказа, че е китаец. Как ли беше попаднал на остров Стейпълтън и как ли се беше озовал в този непристъпен залив? Сигурно не и доброволно. И как ли бе възможно да го измъкна? Все още размислях какво да направя, когато зад гърба ми се разнесоха стъпки. Не се обърнах, защото силното пуфтене и сумтене ми подсказа, че се завръщаше моят разкаял се фрик Търнърстик.
— Мътните го взели, ама че катерене! Предпочитам да се изкача по хиляда мачти, отколкото да се спусна по тази скалиста планина! — изпъшка той.
Добрият човечец съвсем забравяше, че във всички случаи трябваше да слезе долу.
— Да не би да искаш да се спуснеш от тази страна, сър? — попитах аз, като посочих към пропастта.
Капитанът протегна напред и двете си ръце с разперени пръсти, сякаш за да се защити и възкликна:
— И през ум не ми минава! Струва ми се, че по този начин ще сляза толкова бързо долу, че капитан фрик Търнърстик ще се озове на дъното като останки от кораб, претърпял крушение, по който няма да можеш да различиш нито корпуса и мачтите, нито върлините и стенгите.