Младият човек нямаше онова безизразно лице с лукав поглед, което, както изглежда, имат почти всички китайци по рождение. Напротив, неговите черти бяха одухотворени, а от нашите продължителни и сериозни разговори бях разбрал, че имаше необичайно за сънародниците си образование.
— Докога ще останеш в Хонконг? — попита ме той.
— Все още не е ясно.
— Само до Куанг-чой-фу ли искаш да отидеш?
— Не. Ще продължа и по-нататък.
— Няма да ти разрешат нашите куанг-фу. [51]
— Тогава сам ще си разреша.
— Самият аз те нарекох Куанг-си-та-съ и знам, че си умен и смел, ала въпреки това няма да стигнеш по-далеч от Куанг-чой-фу. Вие наричате този град Кантон и имате право да го посещавате, но кой от вас е успял досега истински да го разгледа? Позволено ви е да вървите само по онези улици, които всъщност не са част от китайския град. Как тогава ще навлезеш във вътрешността на страната след като не си китаец?
— Значи ще стана такъв.
— Трудна работа. Ти ми спаси живота и на мен много ми се иска да ти се отблагодаря. Разреши ми да ти дам един съвет!
— Говори!
— Искаш ли да станеш син на един фу-юън? [52]
Естествено, бях учуден от този въпрос, който звучеше така, както да речем, ако в родината ми някой предложеше на един обикновен човек да стане син на баварския или на саксонския крал. Едва ли Конг-ни се шегуваше с мен, а аз нямах никакви по-задълбочени познания за тази загадъчна страна, през която се канех да пътувам. Ето защо просто го попитах:
— Нима е възможно?
— Заради теб ще го направя възможно.
От тона на отговора му лъхаше пълна увереност. Един фу-юън е най-висшият чиновник на дзунг-ту, когото в Европа обикновено наричат вицекрал, и държи в ръцете си цялата гражданска власт в една провинция. Кой ли беше Конг-ни, че можеше да ми прави подобно предложение? В случая си имах работа с непознати за мен обществени отношения и следователно трябваше да се държа просто изчаквателно.
— Вече си имам баща — отвърнах аз.
— Баща ти не е тук. Ти не си служител на фо, не си и на Буда, а си един тиън-чу-киао. [53] Твоята вяра забранява ли ти да имаш тук и втори баща докато си в Тай-дзинг-кун? [54]
— Не.
— Тогава приеми предложението ми! След това ще станеш чин-дзъ [55] и ще можеш да отидеш и да пътуваш накъдето си поискаш.
Той не можеше да ми направи по-изгодно предложение. Колко щастлив би бил да го чуе някой пътешественик, който рискува и живота си в изследването на Китай. Но всичко това бе за мен толкова нечувано и невероятно, че кажи-речи изпитах желанието да му откажа. Все пак, след като поразмислих, казах:
— А някой служител на фо или пък на Буда би ли взел за син един киао-ю? [56]
— Да. Защо да не може или пък да не иска? Вашият Бог казва: «Само аз съм вашият Бог», ала нашата Тиънвън [57] ни учи, че има само един-единствен Отец и всички ние сме негови чада. Съществуват три велики религии: нашата, вашата, както и религията на хоей-хоей. [58] Те имат липаи-съ [59] и казват: «Нашата религия е най-добрата!». Вие си имате вашите тинг-син-ло [60] и казвате: «Нашият Бог е единствен», а ние си имаме пагоди и храмове и твърдим: «Сан-киао-и-киао, трите религии са всъщност само една.». Защо тогава да не станеш син на един човек, който уважава и цени твоята религия също толкова, колкото и ти цениш неговата?
Нямаше никакъв смисъл тъкмо в този момент да се впускам в религиозен спор с него. Думите му звучаха изключително любезно и подкупващо, но същевременно ясно ми показаха и главната пречка пред дейността на християнските мисии — безразличието. Изразът «Сан-киао-и-киао» може да се чуе навсякъде из великата Небесна империя, но тези думи «трите религии са всъщност само една» не са резултат от задълбочено изучаване или пък от старателно съпоставяне на съответните религиозни догми, а са последица от едно такова верско безразличие, каквото едва ли може да се намери другаде по света. Християнската вяра се е разпространила вече кажи-речи по цялото земно кълбо. Ислямското «Аллах ил Аллах, Мохамед расул Аллах» е предвождало ордите на не един и двама диви азиатски завоеватели. А пък прочутото «Ом мани падме хум!» [61] е лишено от мисията на нашето могъщо «Тръгнете по целия свят!». Не от религиозни съображения, а единствено по политически причини Китай остана затворен за другите народи. Религията изобщо не вълнува китайците. На китаеца можеш да му държиш колкото си искаш дълги и убедителни речи за великолепието на християнското учение — той ще те изслуша привидно внимателно и търпеливо, както го изисква от него познатата китайска учтивост, и накрая най-любезно ще ти каже: «Това е добре, това е много хубаво и аз мога само да те похваля, че вярваш във всички тези неща. Защо ми трябва да споря с теб? Твоята религия е добра, религията на хоей-хоей е добра, а и моята също е добра. Сан-киао-и-киао, та нали и трите религии са всъщност само една и всички ние сме братя!». След тези думи би било съвсем неблагоприлично да се опиташ отново да подемеш същата тема, но дори и да го направиш, тогава китаецът ще се усмихне невъзмутимо и самоуверено ще отговори: «Навярно никога не си чел Ли-кинг, книгата с указание за подходящо поведение за всички класи, на всички места, при всички поводи и случаи, както и при събирането на всякакъв житейски опит, а? Ела при мен и я вземи! Или предпочиташ да ти я изпратя?».
51
Чиновниците, наричани от нас мандарини. Но китайците изобщо не знаят тази дума. Използва се само от европейците и навярно произлиза от португалския глагол «мандар», заповядвам. Б. нем. изд.
53
Букв.: Религия на небесния властелин. Така китайците наричат християнската религия, така те наричат и всеки християнин. Б. нем. изд.
56
Букв.: «Приятел на религията» — така китайските християни наричали сами себе си. Б. нем. изд.
58
Мюсюлмани. В тесния смисъл на това понятие се разбират жителите на Кашгар. Б. нем. изд.