Тази «спийч», [98] произнесена с голямо въодушевление и забележително красноречие, бе посрещната с гръмки овации, макар че слушателите не разбраха нито дума от нея. Хората просто се досетиха за нейната цел и останаха доволни, без да предявят някакви езикови претенции.
— Виждаш ли, Чарли, че разбраха всяка моя дума? Пожелавам ти да издържиш изпитанието с твоята пу-по също тъй, както и аз се справих с моята реч! Ей го на човекът носи вече раздрънканите си инструменти.
Действително, бонзът бе изнесъл вече двата инструмента от къщата си и в този момент ми ги подаде. Но аз отказах да ги взема с думите:
— Все още не съм чувал гласовете нито на вашата дзию, нито на такава пи-па. Не искаш ли първо ти да ми покажеш как се свири на тях, за да мога и аз да направя същото като теб?
Той се усмихна снизходително като човек, който и не беше очаквал нещо друго, а после отвърна:
— И да ти покажа, пак няма да се справиш!
После взе най-напред цигулката. По форма тя се различаваше от нашите цигулки, но също имаше магаренце и четири струни, които обаче бяха настроени по-различно. Лъкът беше тежък и трионообразната му форма наподобяваше лъка на нашия контрабас; След като го смаза с обикновена смола, бонзът започна да свири.
Китайците захласнато слушаха изтръгваните от него звуци. Изглежда пред тях той минаваше за майстор, но нито свиреше определена мелодия, нито пък можех да доловя що-годе някакво съзвучие. И от такт нямаше никаква следа, а цялото му изпълнение се свеждаше само до изтръгването на все едни и същи четири тона, които редуваше на определени интервали.
След като най-сетне свали лъка, той ме погледна с такова изражение, което говореше съвсем ясно, че очаква моето особено признание. И когато не последва нищо подобно, а само леко му кимнах с глава, той се обади:
— Един християнин никога не може да се научи да свири така.
— А ти не си ли чувал досега в Хонконг или в Макао музиката на ван-куи-дзъ [99] или на фу-лън? [100] — попитах го аз.
— Не. Те са варвари и изобщо не искам да ги слушам.
— Ти ми показа как се свири на дзию. Научи ме да свиря и на пи-па!
Той взе китарата. По форма тя приличаше на нашите стари цитри. Имаше дълъг гриф и седем струни.
Изпълнението му бе също така монотонно, както и предишното. Вярно че от време на време подръпваше струните с лявата си ръка, обаче тъй и не чухме нито някаква мелодия, нито поне два-три хармониращи си звука. За мен си оставаше просто неразбираемо как е възможно човек да притежава един толкова безупречно изработен музикален инструмент и да не успее, макар и без учител, да постигне някакво по-голямо умение и сръчност в използването му. Образците за тези инструменти несъмнено са били внесени от европейците, но явно същевременно не е било възприето и правилното свирене на тях.
След като бонзът свърши и бе възнаграден от слушателите с кажи-речи прехласнати овации, той ми подаде китарата с думите:
— Хайде, опитай да видим дали ще се справиш!
Настроих седемте струни в немски строй, което ще рече HEAdghe, опитах няколко акорда, а после изсвирих един бърз валс, при който лявата ми ръка си имаше толкова много работа, че слушателите ми видимо се смаяха.
— All devils! [101] — възкликна Търнърстик, след като свърших и здравата ме тупна по рамото. — Та ти си бил истински майстор на пу-па или както се казва там тази дървена кутия! И защо не си ми казал нищо досега?
Засмях се.
— Поне видя, че умея нещо повече освен да стрелям по мечки и диви кози, за което е необходимо само да се прицелиш и да натиснеш спусъка.
После настроих «китарата» в испански строй като преминах на HDGdghd, отначало изпълних познатия «Камбанен звън», а после изсвирих и едно фанданго. Когато свърших, никой от китайците не издаде нито звук, а бонзът неволно беше отстъпил чак до самата врата, откъдето ме зяпаше като човек, напълно смазан от поражението си.
Капитанът се беше отпуснал на едно ниско плетено кресло и от удоволствие размахваше крака.
— Чарли, оставаме тук по-дълго. Толкова е приятно и тъй ми харесва, защото се справяш със задачата си кажи-речи също тъй добре, както и аз се справих преди малко с моята реч. Продължавай да свириш още!
Този път взех цигулката и я настроих както ние сме свикнали в квинти. Отначало изкарах един тригласен хорал, после песента на Бринкман, а след това един американски «рийл» и накрая звучен и бърз шотландски танц, който толкова допадна на мастър Търнърстик, че люлеейки се на креслото, той размахваше из въздуха крака и ръце и щракайки с всичките си пръсти, най-усърдно се стараеше да отмерва такта на изпълнението ми.