— Ти искаш да стигнеш до Куанг-чой-фу. Ще ми разрешиш ли да ти дам един съвет, защото си толкова добър към нас?
— Разрешавам ти.
— Моля те никому да не споменаваш това, което ще ти кажа сега! Пази се от лунг-ийн и от куанг-ти-миао!
Предупреждението му ме изненада. То беше кажи-речи дословно същото, каквото бях чул вече от устата на Конг-ни. Побързах да го попитам:
— Защо?
— Не бива да ти казвам. Не си ли чувал, че лунг-ийн обичат да отвличат чужденци, за да ги изнудват да им платят откуп?
— Чувал съм. Завчера изчезна жената на един португалски търговец от Макао и всички предполагат, че е била похитена от Драконите. Но аз не се страхувам от тях.
— Не ги познаваш, иначе щеше да трепериш от страх. Няма нищо по-лошо от това да попаднеш в ръцете им и да ги разгневиш. Ако имах власт, щях да ти дам един талисман, който да те пази от тях.
— Има ли такъв талисман?
— Да.
— Ти виждал ли си го? .
— Самият аз го… да, виждал съм го.
— Как изглежда?
— Не бива да ти казвам.
Посегнах към врата си и измъкнах огърлицата.
— Такъв ли е?
Веднага щом я видя, той скръсти ръце на гърди и се поклони почти до земята.
— Прости ми, господарю! Не знаех, че си иой-дзи [105] на лунг-ийн.
— По какво съдиш, че съм такъв?
Изглежда въпросът ми го учуди.
— Ти притежаваш талисмана и следователно трябва да знаеш, че за всеки чин си има различен вид талисмани. Или да не би да не си го получил за заслугите си, а само да си го намерил? Това лесно може да ти струва живота.
Не сметнах за необходимо да му давам обяснения. Но изглежда този будистки бонз бе добре запознат с организацията на речното пиратство. За мен беше важно да разбера дали и самият той не бе член на шайката на Драконите.
— Не съм го намерил. Покажи ми твоя!
— Не го нося, той е в дома ми, но по моята чашка за чай трябваше да разбереш, че съм от вашите хора.
Това било значи! Случайно бях забелязал странното положение, в което държеше ръката си, докато пиеше чай. Той я хващаше с върховете на палеца, показалеца и безименния си пръст, докато другите два оставаха изпънати. Трябваше да се опитам да узная нещо повече.
— А знаеш ли и другите знаци?
— Остават само още двата поздрава, които са известни на всеки от нас: дзинг-дзи-инг и дзинг-леа-о. Вече и без талисмана знаеш, че съм от вашите хора. Обаче ти не ми каза истината. Ти не си и-ийн, иначе никога не би могъл да станеш член на нашия съюз, а да не говорим за негов върховен глава и предводител.
Значи и поздравът също беше разпознавателен знак. Последната му сричка се изговаряше по-разтеглено — дзинг-дзи… инг и дзинг-леа… о вместо дзинг-дзинг и дзинг-леао. Това можеше да ми бъде от голяма полза.
— Не съм те излъгал. Талисманът е моя законна собственост.
Но на теб трябва да кажа, че си много непредпазлив.
— Защо? Ние и двамата сме членове на голямото лунг-хуи [106] и можем да говорим за тези неща.
— А ти знаеше ли, че и аз съм от тези хора? Не ти бях дал никакъв знак, но въпреки това ме предупреди да се пазя от Драконите. Знаеш ли какво наказание е определено за подобна постъпка?
— Смърт, ако не бях хо-шанг. [107] Но никой друг няма право да отнема живота на един служител на великия фо освен единствено нашия хоанг-шан, [108] защото само той е върховен глава на всички свещеници. Ти се показа като добър и благодетелен човек и тъй като те помислих за чужденец, реших да те предупредя.
— Защо ме предупреди да се пазя и от куанг-ти-миао?
— Не бива да го изговарям, понеже и ти самият сигурно го знаеш.
— Тогава сбогом! Но още нещо трябва да ти кажа: не знаеш ли, че в ли-кинг [109] пише: «Учтивостта забранява да караш другия да се черви от срам»?
— Знам го. Защо ме питаш?
— Нима не искаше да ме засрамиш? Не се ли усъмни в истинността на думите ми? Въпреки това ти доказах, че съм говорил самата истина. И ето че сега твоето лице е червено от срам. За в бъдеще бъди по-учтив към чужденците, защото те са по-мъдри и по-умни от вас. Дзинг-леа… о!
— И лу фу финг! [110] И ми прости, че бях несправедлив към теб!
Капитанът беше вече избързал напред. Когато излязохме на речния бряг, току-що отплаваше някаква малка лодка, която беше спряла до нашата.