В лодката имаше тринайсет души. Десет гребци, един кормчия и още други двама на носа, които разговаряха. Те знаеха, че сме чужденци и изглежда бяха убедени, че не знаем китайски, защото в противен случай сигурно щяха да приказват по-тихо, тъй като лежахме близо до тях и съвсем ясно можехме да чуваме всяка тяхна дума.
Почти в краката им бяха оставени няколко глинени съда със съвсем същата форма като индийските «чатис». [119] Несъмнено тези здраво затворени стомни с широки гърла бяха онези «вонящи гърнета», използвани от китайските и малайски пирати, за да зашеметяват жертвите си, както и аз, и капитанът току-що го бяхме изпитали на собствен гръб.
— Кои са тия двамата? — попита в този момент единият от разговарящите.
— Двама тунг-ийн, [120] както ни каза техният лодкар. И двамата са богати, защото са господари на онзи кораб.
— И ще ги предадеш на джиахура, [121] така ли?
— Да. Ние ще получим половината от техния откуп, а другата половина ще си поделят джиахурът и Кианг-лу.
— Колко ще ги накараме да платят?
— Това ще определи джиахурът.
— Къде ще му предадеш пленниците?
— В куанг-ти-миао.
— Ще има ли там място за тях?
— Да, защото сега там се намира само жената на пор-ту-ки, [122] дето я отмъкнахме, понеже тези варвари са толкова глупави да вярват, че и жената имала душа. Те обичат жените си колкото и самите себе си и охотно плащат за тях големи откупи само и само да си ги върнат обратно. Мъжът й ще получи от нас вест чрез същия пратеник, когото изпращаме да отиде и на кораба на тези двама варвари.
Пред нас се очертаваха твърде «утешителни» перспективи. Щяха да ни държат в плен, докато някой от тези добряци вземеше от кораба ни определения откуп. Аз нямах средства, за да платя какъвто и да било откуп, и ако не исках да поверя живота си единствено на джоба на капитана, трябваше да разчитам на винаги благосклонното към мен щастие, а може би също и на… талисмана, който бях получил от Конг-ни.
Щяха да ни откарат в някакъв храм на бога на войната Куанг-ти — ето защо неколкократно ме бяха предупреждавали да се пазя от куанг-ти-миао. Изглежда, като че Драконите бяха свикнали да отварят своите «кантори» даже в обществените храмове, една дързост, която беше мислима само в Небесната империя. А онова, което събуди във висша степен съчувствието ми, бе обстоятелството, че португалката, за която бях говорил на бонза, беше пленница във вече споменатия миао. Изглежда наистина бе моя участ по време на всички мои пътешествия да се натъквам на хора, чиято свобода е била насилствено отнета.
Откакто се бях съвзел, бяхме плавали около час нагоре по реката, когато лодката ни свърна наляво и навлезе в един от онези безбройни канали, които във формата на гъста мрежа прорязват китайските низини. Изведнъж престана оживлението, царящо по реката. Изчезнаха и многобройните фенери. Около нас настана мрак. Само звездите слабо осветяваха среднощното ни пътуване. Чуваха се единствено самотните удари на веслата по спокойната водна повърхност. Често завивахме в някой страничен канал, тъй че все повече обърквах посоката на плаването ни, като се има и предвид, че на всичко отгоре лежах на дъното на лодката и бордовете й ми препречваха всякакъв изглед.
Най-сетне пред нас изплува някаква тъмна маса и ние спряхме. Видях високи зидове, но нямах възможност дълго да ги разглеждам, защото ни вързаха очите. После махнаха въжетата, с които ни бяха стегнали краката и ни накараха да се изправим. След като излязохме от лодката, ни хванаха за двете ръце.
Най-напред ни поведоха по, както ми се сториха, широки стъпала, после минахме през няколко тесни входа и през три-четири двора, докато най-накрая влязохме в някакво затворено помещение, както разбрах от кънтящите ни стъпки. Там свалиха кърпите от очите ни и тогава разбрах, че се намираме във вътрешността на някакъв храм.
Дебелите зидове на сградата бяха издигнати от тухли. Изглежда тя се състоеше само от това единствено помещение и в него се виждаха познатите статуи на бога на войната, на неговия син Куанг-пин, както и на разгневения управител на конюшните му. фигурите бяха силно осветени от няколко лампи. Направо върху голите камъни на пода във всевъзможни пози седяха или лежаха двайсетина мъже, въоръжени със стрели и бамбукови тояги, с невъобразими пистолети, както и с какви ли не видове ножове, ками и саби. Един от тях носеше дори някаква допотопна пушка с фитил, която бе толкова разядена от ръжда, че ми се стори да виждам дупки по нея. Освен това цевта й бе извита като тирбушон и човек можеше да си помисли, че този странен предмет е бил изработен само за да се правят дупки с него.