Всички те полагаха усилия да придават на лицата си поне такъв страшен израз, какъвто се четеше и по лицето на управителя на конюшните на тяхното божество на войната. Но аз нямах ни най-малкото намерение да се оставя да ме сплашат. В резултат на допотопното си въоръжение, на дългите си плитки и полегатите тесни очи, на сплеснатите си чипи носове, както и на подобното си на мъжка пижама облекло, тези мъже по-скоро ми правеха противоположното впечатление на онова, което желаеха да постигнат. Имах приблизително усещането, че се намирах на сцената на любителски театър, където играех ролята на пленения от разбойници главен герой.
Изглежда моят добър приятел фрик Търнърстик напълно споделяше мнението ми. Той ми намигна така, като че изпитваше огромно желание да използва своите великански моряшки юмруци веднага щом го освободяха от въжетата. Знаех, че той наистина е човекът, който би се наел да се разправи с дузина от пиратите. Китайците се отличават повече с хитрост и лукавство, отколкото с физическата си сила. Те обичат да преувеличават и да се перчат, но излезе ли им насреща някой със сила и дързост, бързо си подвиват опашката. Даже и да срещнеш тук-там сред тях човек с великанско телосложение, то често тъкмо в това исполинско тяло се е вселила толкова по-нерешителна и боязлива душа. Обаче стигнеше ли се до бой, ние можехме да разчитаме единствено на юмруците си, понеже пиратите ни бяха взели както оръжията, така и всичко друго, каквото бяха намерили в джобовете ни.
Най-сетне измъкнаха парцалите от устата ни, тъй че поне можехме спокойно да дишаме. После със знаци ни дадоха да разберем, че трябва да седнем. Настаних се точно между коленете на бога на войната, тъй като там мястото бе възможно най-удобното, а и освен това там можеха да ме нападнат само лице в лице. Капитанът седна до разгневения управител на конюшни, чиято статуя започна да разглежда много внимателно.
— Чарли, какво ще кажеш — попита ме той, — дали страховитият меч, на който се е подпряло това божество, е действително от хубава стомана?
— Съмнявам се, че е от стомана, но съм сигурен, че е от желязо, в което сам лесно можеш да се увериш.
— Well! Този тип стои тук от толкоз дълго време, без да замахне поне веднъж с този хубав меч. Струва ми се, че ще взема да му покажа за какво всъщност човек държи в ръка такова оръжие. Или ти се иска да останеш в този миши капан?
— Ще остана, докато ти харесва на теб. Добри приятели не бива да се изоставят току-така.
— Ами тогава да гледаме да офейкаме!
— Ще можеш ли да скъсаш въжетата си?
— The devil, [123] ммда, не помислих за тях. Но не бихме ли могли да си пробием път с няколко здрави ритника?
— Не става, кептън! Я размисли: още с идването си заварихме тук двайсетина души. С нас дойдоха още тринайсет, а това прави трийсет и трима. Дори и да не бяхме вързани, без оръжия ще ни е абсолютно невъзможно да си пробием път. Единствената възможност за успех щеше да ни се открие, ако имахме по два револвера — това прави общо двайсет и четири изстрела. Обаче ни ги взеха. Впрочем никак не е изключено пиратите да умеят да си служат с нашите револвери, а в такъв случай няма никакво съмнение в изхода на схватката.
— Добре, тогава постъпи както искаш. Ще се подчиня на решението ти.
— Първо ще си поговорим с тези хора и ако не проявят здрав разум, все ще имаме време да помислим за някакъв изход с употреба на сила.
— Правилно! Трябва да си поговорим с тях, но няма да го направиш ти, ами аз ще се нагърбя с това и то по такъв начин, че много добре да разберат с какви хора си имат работа. Да започвам ли?
— Почакай още малко! Както виждам, те тъкмо се канят да си поприказват с нас.
— Ще видят как един моряк обича да разговаря с такива обесницинг, обесницунг, обесницонг, обесницънг, обесницанг като тях!
Докато си шепнехме с капитана, пиратите направиха кратко съвещание и в този момент един от тях се приближи до нас и ни заговори на завален английски. Изглежда той бе единственият човек измежду тях, който умееше да си служи с този език.