Изминаха седем месеца, откакто бях затворен в Ривърхед — при това на същия етаж, където Данте бе чакал присъдата. Но оттогава нямах нито едно посещение. Получавах писма единствено от детектив Кони П. Рейборн, шеф на отдел „Убийства“ в полицейското управление на Бруклин. Ако Кони си бе наумил да проникне чрез тях в загадките на моя престъпен ум, нямах никакво намерение да го улеснявам.
Но тъй като писмата му бяха всичко, което ми бе останало за общуване с външния свят, аз се стараех с все сили да поддържам интереса му към моята личност. Дори бях готов да извърша някоя мръсотия, в което — ако не сте забелязали досега — наистина много ме биваше.
Надзирателят ме изведе в оградения вътрешен двор. Според федералните закони веднъж седмично имах право на двадесет минути разходка на открито. След като ме натика на сигурното място, той отключи белезниците ми през отвора в телената ограда.
Оттатък алеята чернокожите ми братя по съдба подтичваха насам-натам, зарадвани, че са ги извели да поиграят на единственото игрище, с което разполагаха тук. Мургавата им кожа блестеше от потта дори и на това ужасно анемично декемврийско слънце.
Все още можех да им покажа как се играе баскетбол на тези хлапета, но никой и не мислеше да ми предложи да се включа в играта. Цялата свобода, която ми бе отредена тук, се свеждаше само до това да слушам как топката тупва по бетона и после отскача, както и да се радвам, че лъчите на слънцето още галят тила ми.
Все пак се стараех да се наслаждавам дори на тези оскъдни дарове на съдбата. Понякога се случваше някой да е по-зле и от мен. Сега например — в далечния край на игрището избухна някаква свада и неколцина от съкилийниците ми на бърза ръка бяха натикани обратно в килиите си.
Удостоиха ме с единична килия, за да ме изолират от всичките останали братя по съдба, след като ступах онзи тип под душа. Така зле го подредих, че още го хранят през тръбичка. А сега веднага се досетих какво се бе случило, както и всички останали, изведени в карето в оттатъшния двор. Защото тупкането на топката престана и се възцари гробна тишина. А за тези шибани копелета играта на баскетбол бе по-приятно занимание дори и от гледането на канала НВО.
И аз се чувствах почти като тях. Бях изплашен до смърт, но едновременно с това и възбуден. Никой никога не научава цялата истина за себе си, но в места като това тук много по-лесно разбираш какво ти липсва най-много.
Това, което ми липсваше повече от кожата на Кейт, от усмивката й и от мечтите, които бе поддържала живи, беше действието, рискът, хазартът. Вълнението да раздрусаш заровете на съдбата и да ги гледаш как се търкалят. Точно те подскачаха сега по циментирания двор на затвора.
Изправих се и като си напомних да отделя повече време на тази мисъл, се преместих към ъгъла, който бе по-близо до оградата. Така нямаше как да ме издебнат отзад, а само един можеше да се изпречи срещу мен.
Бяха изпратили трима души да свършат работата. Единият беше бял, с бледо лице, със зелени татуировки по двете си ръце, а другите двама — чернокожи, доста яки и набити.
Нито за миг не откъсвах очи от белия, защото знаех, че ножът е у него. Вече бяха преполовили разстоянието, напредваха бързо. Стоях неподвижен, не трепваше дори мускул по лицето ми. Оставих ги да се приближат и тогава само за миг всичко се промени. Рязко вдигнах десния си крак и изритах в коляното чернокожия. Той се сгърчи и изкрещя от болка. Така че ирландецът в средата вече не беше толкова щастлив, въпреки четирилистната детелина54, избродирана на бицепса му.
Но той щеше да бъде следващият, а нямаше никакъв шанс. Вдигна дясната си ръка, прикрита до този миг зад кръста му, и се хвърли срещу мен с ножа.
Всичко изглеждаше като в забавен кадър. Впрегнах цялата си енергия, за да се извърна рязко, да го сграбча за китката и да го изтласкам настрани върху втория чернокож. Веднага след това забих с все сила юмрука си в лицето на ирландеца, като използвах тялото му като щит срещу връхлитащия чернокож от другата ми страна. Той се присви на две, аз избих ножа от ръката му и се обърнах към онзи отляво, който макар да бе доста по-едър от мен, внезапно се вкамени. И не посмя да ме нападне отново.
Вече ме бяха обвинили в три убийства, така че едно в повече нямаше да промени положението ми. Но за миг се поколебах — може би защото видях в очите му нещо, което ми напомни на Рейборн. И ето че се оказа, че имало и четвърти. Този, който така и не бях забелязал, защото през цялото това време бе стоял извън оградения двор. Сега той бръкна с двете си ръце през телената мрежа. Преряза гърлото ми изотзад.
54
Игра на думи — в оригинала не е clover, а shamrock, т.е. особен вид детелина, почитана като емблема на Ирландия. — Б.пр.