— Истината винаги е сърцераздирателна. Затова бягаме от нея като от чума. Но след като си толкова разстроена от ненадейната си среща с Дънлеви, защо не се върнеш тук и да изхвърлим малкия негодник от бизнеса? Не че той върти в момента кой знае какъв бизнес. Напоследък дочух, че годишно имал не повече от стотина часа адвокатска работа.
— Защо не мога да го забравя и да продължа нататък? Минаха почти десет години.
— Да забравиш, да продължиш нататък? Кейт Костело, спомни си, че си ирландка!
— Маклин, караш ме да се смея — промърморих аз.
Точно тогава Мери Катрин прекоси с клатушкане стаята и се свря до краката ми.
— Като оставим шегата настрана, Мак, Манток наистина е сериозен проблем за мен. Двама от моите най-обични хора на света са тук: единият е само на година и половина, а другият — на осемдесет и четири.
— Но, Кейт, ние двамата можем да бъдем страхотен екип. Този тъп бастун не е за нищо друго, освен да придава малко сълзлива атмосфера.
17.
Том
На следващия ден поех към плажа. Както винаги, моят четирикрак личен треньор Уинго ме следваше по петите. Беше първият понеделник след Деня на труда — неофициалното начало на края на лятото. То беше запазено само за кореняците, след като повечето от непоносимите нюйоркчани си бяха заминали.
В този свеж, ярък слънчев ден най-просторната плажна зона в цялата Северна Америка бе съвършено пуста.
Да тичаш по коравия мокър пясък на половин метър от вълните, не е по-трудно, отколкото да бягаш по пистата на гимназиалното игрище. Но като че ли, за да се измъчвам повече, нарочно избрах сухия пясък по-нагоре по плажа, където затъваш на всяка крачка.
След пет минути всичко, принадлежащо към тялото ми, започна да ме боли — крака, бели дробове, гръб, глава. Но на инат ускорих темпото.
След още пет минути, докато потта обилно се лееше от лицето ми, вече можех да доловя мириса на погълнатото снощи уиски. Малко по-късно махмурлукът ми почти изчезна.
Следобед с Уинго още се възстановявахме от тежкото физическо натоварване — аз на дивана, кучето в краката ми, когато ни сепна почукване на предната врата. Беше към четири часа, навън все още бе светло. На чакълестата алея за коли видях паркиран черен седан.
На прага се появи младият Ван Бърън — детективът, който снощи на плажа ръководеше разследването.
Наскоро навършил тридесет години, той стана детектив в началото на това лято. Завидно постижение, като се има предвид възрастта му. Пререди половин дузина наистина достойни ченгета, с доста по-внушителен стаж от неговия, включително и Белнап. А това, естествено, не му създаде никакви приятели в участъка.
— Том, излишно е да ти обяснявам защо съм тук — започна детективът.
— Изненадам съм, че толкова се забави.
Грабнах една бира, все още обезводнен от тичането. Предложих и на него, колкото само да чуя категоричното му „не“.
— Защо не поседнем отвън, докато още е светло? — рекох. А сетне — дали заради яростта, с която отхвърли първоначалната ми оферта, или пък понеже по природа съм си гадняр — повторих поканата: — Сигурен ли си, че не искаш една бира? Вече е почти пет часът.
Ван Бърън не ми обърна внимание. Вместо това измъкна един чисто нов оранжев бележник. Сигурно го бе купил от книжарницата в Манток специално за случая.
— Том, хората говорят, че си свършил добра работа, като си убедил вчера онзи хлапак да прибере пистолета. Но ме смущава защо не си уведомил полицията.
Мога да се закълна, че Ван Бърън не очакваше да му отговоря. Просто искаше да ми напомни, че и той може да бъде предизвикателен.
— Очевидно трябваше да го сторя, но мога да потвърдя, че хлапето не възнамеряваше да го използва.
— Аз обаче чух друго.
— Но пък аз бях доста по-близо. Повярвай ми, той бе по-изплашен даже и от Фейф.
— Знаеш ли какъв е бил този пистолет?
— Не разбирам от оръжие, Барни.
— Можеш ли да го опишеш? — заинтересува се детективът.
— Въобще не го погледнах. Всъщност не ме интересуваше. Опитах се да се преструвам, че аз и Уокър само си говорим. Много по-лесно се получава, ако не обръщаш внимание на оръжието — обясних аз.
— Известна ли ти е някаква причина, поради която Майкъл Уокър или Данте Хейливил да са искали да убият Фейфър, Уалко или Рочи?
— Не. Няма такава.
— Защо твърдиш така, Том?
— Та те едва се познаваха.
Младият детектив присви устни и поклати глава: