— Никой не ги е виждал след убийството.
— Така ли? — учудих се аз.
— Освен това имаме основание да предполагаме, че Данте и Уокър са били тази нощ на местопрестъплението.
Тази вест ми дойде в повече, но отново възразих:
— Та това е безсмислено! Няма как да са се върнали там след всичко, което се случи следобед.
— Не, ако са умни — заяви Ван Бърън. — Но, Том, тези момчета не преливат от интелект! Нищо чудно да се окажат убийци.
18.
Том
Брей, какво ставаше днес! Половин час след като Ван Бърън напусна дома ми, с малкия си оранжев бележник в ръка, Уинго отново се разлая тревожно. Пак си имахме компания…
Когато погледнах през прозореца към външната врата, видях само едни огромни яки плещи, което не можеше да означава нещо друго, освен че Кларънс ми е дошъл на гости. А това не бе повод за радост.
Кларънс, който караше такси в града и допълнително работеше като чистач в едно училище, бе мой близък приятел още отпреди петнадесет години, когато бяхме заедно в гимназията „Сейнт Джон“. Но тъй като всеки таксиметров шофьор в Хамптън разполага с толкова много свободно време, колкото и всеки адвокат в Манток, Кларънс редовно ме посещаваше по два-три пъти седмично. Освен това, високият сто деветдесет и седем сантиметра мъж беше братовчед на Данте. Тъй че хич не бе трудно да отгатна защо бе дошъл днес, още повече че лицето му бе необичайно загрижено. Изражението му не вещаеше нищо добро.
— Току-що ми позвъни — започна Кларънс. — Момчето е така изплашено, че си е изкарало акъла. Втълпило си е, че ще го убият.
— Кой иска да го убие? — настръхнах.
— И той не знае. Не е сигурен кой или кои го преследват.
Извадих две бири от хладилника и Кларънс взе едната.
— Но защо, по дяволите, се крие! — ядосах се аз. — Тук преди малко беше Ван Бърън. Каза ми, че Данте и Уокър изчезнали безследно. Работата отива на зле.
— Да, така е, Том — въздъхна таксиджията.
Седнахме на столовете край плота в кухнята, защото навън слънцето вече залязваше.
— На всичкото отгоре Ван Бърън ми спомена, че Данте и Уокър вечерта са били на местопрестъплението.
— Има ли свидетели? — заинтересува се Кларънс.
— Нищо повече не ми каза. Достатъчно е хитър, за да не се издаде. Но защо, по дяволите, им е притрябвало на Данте и Уокър да се връщат там след всичко, което се случи преди това! — не проумявах аз.
— Данте ми довери, че всичко може да обясни. Но сега с теб първо трябва да го убедим да се престраши. Ето защо дойдох тук. Той те уважава, Том. Ти трябва да поговориш с него. Данте ще се вслуша в думите ти. — Кларънс ме изгледа напрегнато, но тъй като не отвърнах нищо, повтори настоятелно: — Моля те, Том. Никога досега не съм искал услуга от теб.
— Той обясни ли ти къде се намира? — намръщих се.
Кларънс поклати глава и още по-силно сбърчи вежди.
— Дори телефонния номер не ми даде.
— Какво тогава искаш да сторя, Кларънс? — разперих ръце аз. — Да чакам тук с надеждата отново да се обади ли?
— Той рече, че първо трябва да поговорим с баба му. Ако Мари одобряла, щял да ни позвъни.
19.
Том
Още тогава ме обзе предчувствието, че всичко отива на зле и че се задават ужасни събития, в които не бива да се замесвам. Но въпреки това тръгнах с Кларънс.
Настанихме се в неговия просторен жълт буик комби и поехме на запад през Амагенсет и Ийст Хамптън. Малко преди да стигнем до центъра на Бриджхамптън, отбихме надясно покрай паметника и продължихме на север по Сто и четиринадесета улица.
Ако продължиш да шофираш достатъчно дълго по нея, накрая тя се превръща в извънградско шосе, което ще те изведе до пристанището Сег Харбър. Но дотам няма как да се избегне унилата гледка на свърталищата на бедняците от Хамптън. Нарича се Кингс Хайуей, но много често го назовават Блек Хамптън. Там е възможно в един момент да пътувате покрай имения за милиони долари, а в следващия миг да видите от двете страни на шосето само очукани каравани и окаяни бараки, отвред заобиколени с ръждясали стари коли.
Данте и баба му живееха край черния път, водещ към градското сметище. Приближихме към нейната каравана. Жената, която излезе да ни посрещне пред стъпалата, имаше същите скули и живи кафяви очи като Данте. Но дори помен нямаше от неговия висок ръст. Всъщност тя бе толкова ниска и набита, колкото Данте беше висок и слаб.