2.
Проснат върху леглото, с дълъг рибарски нож в ръка, само по боксерки, с изкривена усмивка, мършавият младеж имаше вид на наскоро пуснат от затвора. Косата му беше изрусена почти до бяло, а мъртвешки бледата му кожа бе изпъстрена с пиърсинги и татуировки.
Но по-плашещи от ножа бяха очите му. „Аз те познавам, Ники Робинсън — й говореха тези очи. — Зная къде живееш, какво работиш…“
За няколко безкрайно дълги секунди тези безизразни очи я накараха да застине на прага на спалнята. Тя не посмя да помръдне, като във филм на ужасите. Сякаш някой бе заковал маратонките й с гвоздеи към дървения под.
Дори не можа да си поеме дъх, за да изкрещи още веднъж.
Сама не разбра как успя да излезе от вцепенението си, размърдвайки нозе. Изкрещя и побягна към банята в отсрещния край на коридора.
Ники умееше да тича страшно бързо. Състезаваше се в отбора по бягане с препятствия на гимназията в Бриджхамптън и винаги изпреварваше много от момчетата. Беше по-бърза и от този тип с противни змийски очи, застинали като стъклени мъниста, който незнайно как беше нахълтал тук.
Стигна до банята преди него и макар ръцете й да трепереха, успя да затръшне и заключи вратата след себе си.
Дишайки тежко, облегна глава на вратата. Първото, което видя, щом се озърна, бе ужасеното си лице в голямото огледало отсреща.
После се извърна и отново притисна гръб във вратата. Очите й шареха в отчаян опит да намери начин как да се измъкне оттук.
Ако успееше да достигне прозореца, щеше да излезе на покрива, а оттам да скочи в двора.
И тогава го видя. Но твърде късно.
Месинговата брава се завъртя и чак сега момичето забеляза, че от другата страна на умивалника имаше втора врата, която водеше направо в спалнята.
Докато гледаше с ужасени очи, дръжката престана да се върти и вратата бавно се отвори. Белият дявол влезе при нея в тясната баня.
Няма къде да избягам, няма къде… повтаряше си момичето. Огледалата, отразяващи изплашеното й лице, само увеличаваха ужаса, вледенил сърцето й.
Дяволът се притисна към нея, задиша в ухото й. Острата му като бръснач брада одра шията й. Той дръпна черната й коса и погледите им се срещнаха в огледалото.
— Не ме наранявай! — замоли се тя с немощен шепот. — Ще направя всичко, което поискаш.
Но нищо не помогна. Безмилостните очи я гледаха насмешливо. Младежът я избута към мивката и грубо смъкна гащичките й до коленете.
— Зная, че ще направиш всичко, което поискам. Не затваряй очи!
Ники го погледна в огледалото, точно както й заповяда. Пое глътка въздух. Той проникна яростно в нея и блъсна главата й в огледалото. То се пръсна и стъкълцата се посипаха по плочките. И макар че бе притиснал острието на ножа към гърлото й и тя знаеше, че това не бе по правилата, не успя да се сдържи — запъшка и го замоли да не спира. Но той скоро свърши. Ники се облегна на стената и промълви задъхано:
— Фейф, обичам, когато нахълтваш тук и разиграваш такава романтична роля. Ти си същински дявол.
Двадесет минути по-късно, когато се сгушиха в едно от леглата без чаршафи и завивки, той й призна, че миризмата в стаята не е от нещо, свързано с морето, а от тревата за пушене.
Ето как започва тази история — с Фейф и Ники и с тревата, която те изпушиха в онзи ленив следобед, докато имаше още някой в лятната вила в Хамптън.
Първа част
Убийството на Крайбрежния път
1.
Том Дънлеви
В събота сутринта, малко преди Деня на труда2, аз карах лениво по най-приятното, най-тихото шосе в цяла Америка — Крайбрежния път в Ийст Хамптън.
Отивах на срещата с четирима от най-старите ми приятели на този свят. Автомобилът ми — „Ягуар“, модел ХКЕ от 1966-а, който ми служеше вярно вече цяло десетилетие — работеше безотказно и на мен ми оставаше само да се любувам на прекрасните гледки в околностите на Хамптън.
Бях взел със себе си преданото си куче Уинго, което се бе настанило на предната седалка до мен и усърдно душеше миризмите, донасяни от вятъра.
„Защо да не се порадвам на още един ден в този истински рай?“, мислех си аз, оглеждайки Крайбрежния път — широк и елегантен. Край него се редуваха къщи, струващи по десет милиона долара. През всеки пет минути ме задминаваха бели джипове, взети под наем за обиколки край брега. А пред къщите, вместо табели с имената на обитателите, се виждаха само фирмените знаци на компаниите производители на свръхмодерна охранителна електроника, избрани от собствениците да бдят над техните скъпи имоти. Докато напредвах на запад, къщите ставаха все по-внушителни, а моравите пред тях — още по-разкошни и по-зелени. Но по-нататък започнаха да се скриват напълно зад високите гъсти живи плетове.