Отключиха се двете ключалки, верижката се изплъзна и рамката на вратата на апартамент 3А на номер 26 на Клинтън стрийт се запълни от внушителните очертания на Данте Хейливил. Той ни призна, че повече от седмица не бил напускал апартамента. Дори не открехвал прозорците, нито повдигал транспарантите. Това със сигурност бе така, защото още от прага се долавяше миризмата на пот и страх, примесени с дъх на мазна китайска храна.
— Умирам от глад — бяха първите му думи. — Преди три дни момчето от фирмата ме изгледа някак по-особено и оттогава се страхувам да му давам нови поръчки. И без това вече му дължа дванадесет долара.
— Добре стана, че по пътя се отбихме в една пицария — рекох аз. И оставих на масата пред него едната от трите големи кутии за пица, които измъкнах от сака.
Данте се настани върху ниския тъмночервен диван, заедно с Кларънс. Над раменете им висеше плакат, който трябваше да има поне четиридесетина години — от него ме гледаше Мик Джагър. Не бих казал, че одобрявах решението на Данте да се крие в тази бърлога. Този стар емигрантски квартал бе населен предимно с млади бохеми от бялата раса, половината от които плащаха наемите с парите на своите родители. Така че полицията надали би заподозряла, че тъкмо тук ще се укрива един чернокож тийнейджър. Апартаментът, според обяснението на Данте, принадлежал на по-голямата сестра на един младеж, с когото се запознали това лято в спортния лагер.
Данте заръфа парчето пица с вълчи апетит, като от време на време се спираше само колкото да изрече:
— Аз и Майкъл бяхме там в онази нощ. Искам да кажа, че бяхме заедно — добави той, като погълна още една хапка и отпи продължително от своята кока-кола. — Бяхме само на десетина метра. Дори може би още по-близо. Трудно ми е да говоря за това.
— Какво се опитваш да ни кажеш, Данте? Че си видял как са били простреляни Фейфър, Уалко и Рочи? Да не би да твърдиш, че си свидетел на тройното убийство? — възкликнах аз.
Данте престана да дъвче и ме изгледа право в очите. Не бях сигурен дали изглеждаше гневен или по-скоро наранен.
— Не, не видях как стана — поклати глава той. — Аз и Майкъл се бяхме скрили в храстите, но ясно чувах всичките гласове и шумове, така както те чувам теб сега. Първо някой заповяда: „На колене, псета!“. После дочух, че Фейфър попита: „Ама какво става тук?“. Стори ми се, че го каза приятелски, като че ли всичко бе някаква шега. Малко след това обаче се усети, че работата е съвсем сериозна, и тримата го удариха на хленчене и молба да ги пуснат. И така продължи до последния изстрел. Никога няма да забравя тази сцена. Още чувам стоновете им, когато започнаха да се молят да им пощадят живота.
— Данте, защо не се прибра у дома си в онази нощ? — попитах го аз. — След онова, което се случи следобеда, за мен поне никакъв смисъл не е имало да се връщаш там. — „Нито пък за полицията“, помислих си, но не посмях да го добавя.
— Фейфър ни помоли да се срещнем там. Каза, че било важно.
Това още повече бе лишено от смисъл.
— Фейфър ли? Защо? — недоумявах аз.
— Фейфър ни се обади в онзи следобед. Ето защо после, когато се бе стъмнило, познах гласа му на плажа. Каза ни, че искал да забравим за цялото онова спречкване и че нещата трябва да се уредят по-интелигентно. Майкъл не искаше да отиваме, но аз настоях да се срещнем.
— Онзи пистолет още ли е в Майкъл? — заинтересува се Кларънс.
Ако не ме бе изпреварил, щях да задам същия въпрос на Данте.
— Отърва се от него. Каза ми, че го продал на братовчед си в Бруклин.
— Трябва да отиде и да си го вземе — твърдо заяви Кларънс. — Но първо ти ще се предадеш в полицията. Колкото по-дълго се криеш, толкова по-лошо ти се пише. Длъжен си да сториш това, Данте.
— Кларънс има право — потвърдих аз. Нямаше да отстъпя по този въпрос. Знаех, че Данте винаги ми бе имал доверие, така че сега очаквах да се вслуша в съветите ми.
Данте не каза нищо в продължение на няколко минути, които ми се сториха необичайно дълги. Напълно го разбирах — съвсем наскоро бе обявен за федерално издирване, нямаше още дълго да е на свобода.
— Тогава да отидем в полицейския участък тази вечер — най-после се съгласи Данте. — Но Том ще дойде с нас, нали? Никак не ми се иска играта да загрубее, когато се появя там.
25.
Том
На връщане към Бриджхамптън аз се обадих по мобилния си телефон. Но не на ченгетата, за да им докладвам, че идваме при тях, не… този, чийто номер набрах, бе Лен Левит, спортен фотограф към Асошиейтед Прес, с когото се познавах от години и почти изцяло му се доверявах.