— Да, зная кое време на нощта е, Лен. А сега искаш ли да разбереш защо те събудих посред нощ?
След като ме изслуша, Левит ми благодари, вместо да ме наругае.
Веднага щом излязохме от града и се насочихме към един от тунелите, Кларънс ни показа своя огромен буик, който на всичко отгоре още бил в движение. Така се добрахме до караваната на Мари някъде към три през нощта.
Щом стигнахме, заварихме бабата на Данте да ни чака отвън. Гърбът й бе изправен, но по лицето й, непроницаемо като на изпечен покерджия, не можеше да се прочете нищо. Ако хората си мислеха, че събитията от изминалата седмица са я сломили окончателно, много се лъжеха.
Беше облякла дрехите си за неделната църковна служба. До нея видях голяма найлонова торба, пълна с храна. Беше готвила през цялата нощ и подреждала в пластмасовите кутии, в случай че Данте ще трябва да прекара нощта в килията. Кой знае колко време стоеше все така отвън, в очакване на внука си! Без съмнение бе готова, ако трябваше, да стои там през цялата нощ.
Още от пръв поглед ставаше ясно, че за внука си бе готова да влезе дори в ада. Голяма работа са бабите!
Но сега за Мари бе по-важно от всичко друго на този свят най-после да зърне Данте, да го докосне. Когато обгърна кръста му с двете си ръце, от очите й бликна любов, която трудно се поддава на описание.
И тогава дойде следващата изненада — Данте се разплака в прегръдката й.
— Не се притеснявай, бабо. С мен всичко ще е наред — изрече той през сълзи.
— Със сигурност така ще бъде, ти си невинен.
Втора част
Кейт Костело
26.
Том
Беше четири и петнадесет сутринта. На лунната светлина пустата главна улица на Ийст Хамптън изглеждаше почти безопасна. Докъдето достигаше погледът ми, единствената кола бе едно разнебитено бяло субару, паркирано пред старомодната шатра на един кинотеатър, останал тук някъде от петдесетте години.
Щом Кларънс продължи бавно да навлиза в града, фаровете на субаруто блеснаха и колата пое нататък по пътя. Следвахме я чак до малкия полицейски участък и когато пристигнахме, заварихме субаруто вече паркирано.
Нисък, набит и решителен, Лен Левит застана пред нас, с провесен през шията му „Никон“. В ръцете си държеше триножника за фотоапарата.
Измъкнах се от колата на Кларънс и продиктувах на Левит краткото изявление, което бях успял да съчиня на връщане от Ню Йорк.
— Данте Хейливил и Майкъл Уокър — диктувах достатъчно бавно, за да успее да го запише в бележника си — нямат абсолютно нищо общо с убийствата на Ерик Фейфър, Патрик Рочи и Робърт Уалко. Данте Хейливил е изключително способен младеж, без криминално досие и без каквато и да била причина да извърши тези престъпления.
— А къде е Уокър? — попита Левит.
— Уокър на свой ред утре също ще се предаде на полицията. Нямам повече коментари по този въпрос.
— Но защо са се укрили? — заинтересува се фотографът.
— Забрави ли какво ти казах, Лен? — подразних се аз. — Сега се заеми със снимките. Това е твоят шанс да се измъкнеш от спортната редакция.
Повиках Лен Левит като мой личен пиар. Редакторите в таблоидите и ченгетата много си падаха по снимките, на които се вижда как влачат заподозрени негри, с белезници на китките, през тълпа полицаи, за да ги натикат в колата на дежурния екип. Но тази сутрин нямаше да имат това удоволствие.
Кадрите, заснети от Лени, бяха много по-миролюбиви, дори поетични: подплашен тийнейджър и дребничката му баба, поели ръка за ръка към фасадата на малкия полицейски участък. На лунната светлина се поклащаше националното знаме на Съединените американски щати. Наоколо не се виждаше никакво ченге.
Веднага щом приключи със снимките, Лен Левит се прибра в колата и изчезна заедно със заснетия филм — както предварително се бяхме разбрали. Кларънс и аз закрачихме редом с Данте и Мари, когато те колебливо престъпиха прага на участъка. Дежурен сержант зад бюрото тази нощ се случи Марти Дайълоу. Щом хлопнахме зад нас, очите му се изцъклиха и устата му зейна широко разтворена. Едва не падна от стола.
— Марти — започнах грижливо репетираната си встъпителна реч, — Данте Хейливил се явява тук, за да се предаде на властите.
— Ама сега тук няма никого — ошашави се Дайълоу и разтърка очите си. Но в следващия миг си спомни задълженията и извади пистолета си от кобура. — Какво, по дяволите, се очаква да направя сега?