— Това е добър въпрос, Марти — усмихнах се аз. — Дошли сме да изчакаме, докато се обадиш където трябва. Данте току-що се предаде на полицията. Свали този пистолет.
— Но сега е четири и половина през нощта, Дънлеви! — възропта ченгето. — Не можахте ли да изчакате още два часа?
— Разбира се, че не. А сега просто се пресегни към телефона.
Марти ме изгледа със странна смесица от смущение и презрение, след което ми помогна да се досетя защо Данте толкова много настояваше да го придружавам.
— Дори не знам защо си тук с този скапаняк — промърмори сержант Дайълоу.
После закопча белезниците около китките на Данте.
27.
Данте
Скоро след като сержантът зад бюрото напълно се разсъни, по отпуснатото му допреди малко лице пробяга някаква сянка. Приличаше на белег на страх, но примесен с гняв. Измъкна пистолета си и тъй рязко рипна от стола, сякаш ни бе взел за някаква банда, решила да го натупа и да му задигне портфейла. Пистолетът му остана насочен само към мен, но всички ние мигом вдигнахме ръце, дори и баба ми.
Също както в онзи следобед на игрището в имението на Т. Смити Уилсън, Том се оказа единственият, който притежаваше достатъчно хладнокръвие, за да изрече нещо смислено:
— Това е глупаво, Марти — спокойно продума той. — Данте току-що се предаде на полицията. Свали този пистолет.
Но ченгето нито отвърна, нито отмести погледа си от мен.
Вече съм свикнал да ме гледат подплашено. С непознатите бели хора това е толкова обичайно, че дори престанах да го възприемам като нещо лично. Ама при този сержант Марти Дайълоу — успях да прочета името му от табелката на бюрото — почти помирисах страха, който го бе обзел. Едната му ръка трепереше, стиснала полицейския пистолет, с пръст на спусъка, докато другата му, също трепереща, трескаво опипваше белезниците отзад на колана му… Това не беше на добро. Заради спокойствието на всички, веднага протегнах двете си ръце, за да ми закопчае белезниците. Те се оказаха твърде тесни за китките ми и ме заболя, но дума не отроних.
Ала дори и след като ме окова, Дайълоу изглеждаше нервен и неуверен. Каза ми, че съм арестуван като заподозрян в убийство, и ми прочете правата. Все едно че ме ругаеше, само че с други думи. И всеки път, когато правеше поредната пауза, ми се струваше, че чувах думата чернилка.
— Имаш право да запазиш мълчание (пауза). И всичко, което кажеш (пауза), може и ще бъде използвано срещу теб. Разбра ли го (пауза)?
След това ме забута през вратата навътре, при това доста грубо.
— Къде отвеждате внука ми? — попита с леден глас Мари и аз веднага се досетих, че бе побесняла от гняв.
Дайълоу също го разбра.
— Марти, позволи ни да изчакаме тук с Данте, докато се появят детективите — предложи Том Дънлеви. — Не виждаш ли, че той е още хлапе.
Без да отрони и дума, Дайълоу ме натика в малката задна стаичка, препълнена с бюра, а после продължихме по късия тесен коридор, докато не се озовахме пред трите празни килии, боядисани в бяло.
Набута ме в средната и затръшна вратата зад гърба ми. Трясъкът от хлопването бе най-зловещият звук, който някога бях чувал.
— Ами това? — попитах, като вдигнах ръцете си, оковани в белезниците. — Много ми стягат и китките ме болят.
— По-добре свиквай отсега с тях — процеди Дайълоу.
28.
Данте
Седнах на студената дървена скамейка и се опитах да събера мислите си. Повтарях си наум, че отвън ме чакат баба ми, Кларънс и Том Дънлеви, така че нищо лошо не може да ми се случи. Надявах се на Бога истината да излезе наяве. Но все пак се питах: Колко ли дълго ще ме държат тук?
След двадесетина минути се появи едно друго ченге, за да ме изведе за взимане на отпечатъци от пръстите, което се оказа доста гадна процедура. След още половин час се появиха двама детективи, само че цивилни. Единият, доста млад и нисък на ръст, бе толкова нахъсан и възбуден, колкото сержантът бе изплашен. Другият, по-възрастният, повече приличаше на истинско ченге — едър, пълен, с широко квадратно лице и гъста сива коса. Каза ми, че името му било Дж. Т. Найт.
— Данте — рече ми по-младият, — нали нямаш нищо против ние с теб сега малко да си поговорим?
— Сержантът ми обясни, че съм имал право на адвокат — отвърнах аз, но все пак се постарах да не се правя на голям умник.
— Да, така е, но само ако си някакъв захаросан задник, който възнамерява да укрие нещо от нас — намеси се по-възрастният. — Разбира се, че само онези, дето са извършили някой от смъртните грехове, настояват да им бъде осигурен адвокат. Ти признаваш ли се за виновен, Данте?