— Е, хайде де! — креснах в лицето на Мартел, но той отстъпи и се отдръпна от мен. Може и да не бях надарен с адски високия ръст на Данте Хейливил, но все пак се извисявах на метър и деветдесет и тежах към осемдесет и девет килограма. А освен това знаех как да раздавам съкрушително тежки юмручни удари.
— Хайде! Всички! — разкрещях се на останалите страхливци в бара. — Покажете ми какво можете! Няма ли някой желаещ?
Но само Джеф пристъпи към мен. Прегърна ме с яката си ръка и ме избута към задната врата.
— Все същият стар Томи — промърмори снизходително той, след като се озовахме в неговия пикап. — Същата луда глава си…
Взирах се втренчено през предното стъкло, все още страшно разгневен, докато Джеф настъпи педала за газта и с рев напуснахме паркинга.
— Въобще не съм същият — възразих. — Вече съм улегнал.
41.
Том
На следващия ден посещението ми в предварителния арест в Ривърхед започна с това, че оставих портфейла си, часовника и връзката с ключовете в малкото метално шкафче. Заключих го и преминах през редицата от тежки стоманени врати с още по-тежки метални греди по тях. Всяка се захлопваше с трясък зад гърба ми, щом пристъпвах към следващата.
Разликата между живота на посетителя в затвора и битието на тези, които бяха обречени да останат вътре, е толкова поразителна, че чак тръпки могат да те побият и костите ти да се вледенят. Все едно да прекрачиш от царството на живите в царството на мъртвите. Или да прекараш един ден в деветия кръг на ада.
Отдясно един дълъг, внушаващ пълна безнадеждност коридор водеше към различните крила на пренаселения затвор. Вътре имаше хиляда и петстотин затворнически нара.
Поведоха ме наляво към приличащите на кафези, оградени отвън с телени решетки стаички, предназначени за свижданията между затворниците и техните близки. Или за срещите със защитниците им.
Зачаках търпеливо в една от тях, докато не въведоха Данте. Беше тук не повече от седмица, а вече бе започнал да се променя. Сега ми се стори много по-затворен, по-свит в себе си. Нито веднъж не се усмихна.
Но все пак стисна здраво ръката ми и ме удари приятелски в гърдите, след което рече:
— Хубаво е, че още мога да се виждам с теб, Том. За мен това означава много.
— И за мен, Данте — кимнах аз, изненадващо трогнат от поздрава му. — А сега трябва да се заемаме за работа.
— И Кларънс ми каза същото.
Едва сега неговата двеставатова усмивка грейна на лицето му.
„Не, хлапето не може да е убиец. Всеки би могъл да се увери в това само щом го зърне. Дори и тукашните полицаи“, помислих си, вгледан в лъчезарните му очи.
Наистина жадувах да се заловя за работа. Когато посегнах към новите, още неразтворени бележници и кутията с моливи, се почувствах като в първия ден от следването ми в юридическия факултет.
— Като оставим настрани това, че приемам всичко казано от теб с пълно доверие — заговорих аз, — днешната ни среща ще прилича на първата, в онази стая с двамата детективи. Защото отново и отново ще ни се налага да се връщаме към случилото се през онзи ден. И няма да престанем, докато не избистрим дори и най-малката подробност. Всичко, което успееш да си спомниш, трябва да влезе в тези бележници.
Като начало го задължих да ми разкаже всичко, което си спомняше за Кевин Следж, Гари Маккъли и Дейв Бонд — тримата други негови съотборници в баскетболния мач от онзи следобед. Той ми обясни къде живеят, какво работят, къде се мотаят през свободното си време. Даде ми и номерата на мобилните им телефони, след което ме посъветва как да се добера до всеки от тях, ако се опитват да избягват срещите с мен.
— Всички те са замесени в едно или друго — обясни Данте, — но без някакво мое участие. Маккъли е с изпитателен срок заради дрогата, а пък Бонд излежа десет месеца тук за въоръжен грабеж. Но истинският гангстер сред нас е Кевин, който обаче нито ден не е бил в затвора.
— И как реагираха те, когато Майкъл извади пистолета? — попитах аз.
— Помислиха си, че ще стане нещо много лошо. Дори и Кевин.
Заговорихме за всичко, което се бе случило в нощта на убийствата. За съжаление точно тогава баба му била на гости на някакви свои роднини в Бруклин, та той не успял да се види с нея нито преди, нито след стрелбата. Данте ми се закле, че не е знаел къде се е укривал Майкъл Уокър.