44.
Кейт
С твърда стъпка мъжът забърза към мен, но спря, преди да стигне до осветения тротоар.
— Дълъг ден, а? — попита той.
Беше Том!
— Откога стоиш тук? — ядосах се аз.
— Не помня вече. Нали знаеш, че не ме биваше по математика.
Бях шокирана да го видя отново… Но колкото и да мразех да си го призная — наистина останах дълбоко, искрено впечатлена от постъпката му. Томи винаги е бил така очарователен, че чак дъхът ти секва, ала никога, абсолютно никога досега не съм и предполагала, че е способен да чака на някаква каменна скамейка в продължение на цели единадесет часа. По дяволите, та нали един от проблемите между нас двамата още оттогава беше, че никога не можех да бъда сигурна на какво е способен Том Дънлеви.
— Кейт, трябва да ме изслушаш. Мога ли да те почерпя едно питие? — Вече стигнахме до стълба с уличните лампи и това ми помогна да забележа колко е изтерзан. Гледаше ме умолително. — Въпросът е на живот и смърт. Е, на теб това може да ти звучи неубедително, но не и за Данте Хейливил.
— Да изпием по чаша кафе — съгласих се аз.
— Наистина ли? Това е най-добрият подарък, който съм получавал от десет години насам! — възкликна той ободрен.
Най-малко предразполагащото към интимничене заведение, за което успях да се сетя в суматохата, бе кафенето от веригата „Старбъкс“ зад ъгъла. Заведох Том в него. Той погълна кифлата си само на три-четири залъка, а бутилката с минерална вода пресуши на една глътка.
— Кейт, ето каква е историята ми, която тази сутрин нямах възможност да ти разкажа — започна напрегнато Том. — През целия си живот Данте Хейливил никога не е видял нищо хубаво. Баща му бил наръган с нож пред очите му, когато Данте бил само на дванадесет години. Представяш ли си как момчето е гледало баща му да издъхва от загуба на кръв насред улицата, защото от най-близката болница не успели веднага да изпратят линейка до Крайбрежния път? Майка му била отчаяна наркоманка, проститутка, пияница и крадла, по-добре въобще да я нямало. Непрекъснато влизала и излизала от затвора, още преди баща му да умре. И как Данте се справял с всичко това? Оказа се, че притежава страхотен талант, който може да го измъкне от неговия мизерен свят и така да помогне на цялото си семейство. Той играе страхотно баскетбол.
— Звучи ми познато… — кимнах скептично аз.
— Искам да кажа, че Данте Хейливил наистина може да играе, Кейт. При това с класа, съвсем различна от моята. По-скоро с класата на Майкъл Джордан или Меджик Джонсън. Вече се утвърди като най-добрия играч от всичките училища в страната. С лекота се е справял с всевъзможни тестове и още от гимназията е можел да постъпи в професионалната лига, но не го сторил от уважение към баба си Мари. Обещал й, че първо ще влезе в колеж. Но преди три седмици го обвиниха за четири убийства, с които той няма нищо общо, Кейт. И сега щатът Ню Йорк ще му наложи смъртна присъда. Най-малкото, което заслужава, е един способен адвокат.
— Ами ти?
— И двамата знаем, че не съм велик адвокат. Когато съм във форма, съм сносен професионалист, който си скъсва задника от работа. Но Данте се нуждае от една блестяща адвокатка, която да си скъсва задника от работа.
Погледнах го удивено, но той побърза да ме успокои:
— Кейт, изразих се образно.
Това бе ловък ход. Явно Том не си бе губил времето през тези единадесет часа, докато бе седял на онази скамейка. Но не биваше да мисля за това. Копелето бе способно да очарова дори и птичките, накацали по клоните на дърветата. Аз обаче няма да падна в мрежите му. Не и втори път! Светът е толкова голям, може да си намери друг балама.
— Съжалявам, не мога да го направя. Но те съветвам да продължаваш да си скъсваш задника — резултатите може и да те изненадат. — Сега той ме погледна удивено, а аз побързах да го успокоя: — Том, изразих се образно. И благодаря за кафето.
45.
Том
Определено се бях набъркал до шия в случая с Данте и затова отново се озовах в центъра на вниманието.
И понеже нито Луси, нито хората в сладкарницата в Манток повече искаха да слушат моите истории, с преданото ми куче се видяхме принудени да внесем корекции в традиционната сутрешна програма. Между впрочем Уинго е кръстен на великия резервен играч от „Никс“ Хартхорн Натаниъл Уинго, но отговаря на всичко, съдържащо в себе си думата „уинг“17. Затова решихме да започваме работния ден с посещение в онова ресторантче, чийто собственик бе някакъв емигрант от Хондурас. Там поне никой не знаеше имената ни. Сега си седях самотен на една от масите отвън, на три метра от шосе 27, и се опитвах да си представя как няма да позволя на щата Ню Йорк да екзекутира един невинен младок.