Веднъж, когато поредният посетител се довлече за масаж при съседа ни, Кейт не издържа и ядосано се развика:
— Това е все едно да работиш в къща, обитавана от духове!
— Ще отида да ти донеса едно кафе — успокоих я аз.
Тъй като трябваше да вървя поне половин час до най-близкото кафене, където нямаше вероятност собствениците да се опитат да ни отровят, предпочетох да домъкна от къщи старата си кафеварка. Но дори и отдавна доказалата се комбинация от кофеин и отчаяние не ни помогна да постигнем напредък.
— Нуждаем се от някой външен човек — заключи накрая Кейт. — Някой, който да е израснал тук, но да не е толкова привързан към града.
— Искаш да кажеш някой трети, освен нас двамата?
— Някой, който да поиска да разговаря с нас, Том. Хайде, размърдай си мозъка. Кой ще е нашето Дълбоко гърло25?
Замислих се над предложението й.
— Какво ще кажеш за Шон? — предложих й след дълго колебание.
— Той беше приятел и с тримата убити младежи. Освен това е спасител на плажа. Мисля, че в никакъв случай не е мразен от местните — прецени Кейт.
— Да, той не е отритнат от обществото като нас. Тукашните хора са свикнали да споделят с Шон. Би могъл да е чул нещо.
— Смяташ ли, че ще е по-добре да поговориш с него насаме? — попита Кейт.
Поклатих глава.
— Всъщност според мен ти имаш по-добри шансове да успееш, защото аз съм негов чичо. Освен това той си пада по теб.
Лицето на Кейт се стегна.
— Какво те кара да мислиш така?
— Не знам. Пък и защо да не си пада?
56.
Кейт
Музиката бе пусната толкова силно, че сигурно кънтеше из целия Лонг Айланд. Шон, племенникът на Том, както всеки ден след опразването на шезлонгите по плажа, се трудеше допълнително в един от малкото магазини, все още работещи в Ийст Хамптън. Не ми стана ясно обаче защо трябваше да бъде отворен толкова до късно.
В девет вечерта в тесния, но ярко осветен магазин се виждаха само двама мъже. Единият бе Шон, облегнат на тезгяха до касовия апарат, а в другия край на помещението самотен клиент преглеждаше изложените стотици дискове по щандовете. Шон бе приятен на вид младеж с дълга руса коса. Всъщност той повече приличаше на чичо си Том, отколкото на баща си Джеф.
Огледах се наоколо. За музиката винаги имаше запазено място в сърцето ми. Преди откриването на големия търговски център в Бриджхамптън този магазин тук бе единственото място в радиус от петдесет километра, където се продаваха дискове с музика. Стените му бяха облепени с плакати на Джими Хендрикс, Боб Дилън и Джон Ленън. Персоналът, съставен без изключения от ревностни почитатели на добрата музика, принуждаваше клиентите да прекрачват прага с благоговение, като че ли влизат в църковен храм.
Шон ме посрещна с усмивка. След което побърза да постави в плейъра един компактдиск с музиката на някаква непозната за мен рок банда.
Другият клиент бе някакъв висок и мършав мъж, с очила с телени рамки. И той като мен се озърташе на всички посоки. Явно нищо не се бе променило, откакто бях напуснала Ийст Хамптън. Клиентът имаше вид на прехвърлил петдесетте, но се носеше раздърпано като осемнадесетгодишен хлапак. Беше решил да търси името на някакъв състав или певец от края на азбуката, затова аз започнах от другия край, от Ей Си/Ди Си към Клеш и Флийтуд Мак26.
Когато купувачът най-после излезе, аз взех един екземпляр на преиздадения наскоро албум „Румърс“27 на Флийтуд Мак и го отнесох на касата.
— Явно предпочиташ класиката? — промърмори Шон.
— Одобряваш ли избора ми? Мислех, че ще ти се стори твърде превзета.
— Какви ги говориш, Кейт? Тъкмо тях бях пуснал преди малко. И аз, и кривогледата ми котка не можем да им се нарадваме.
— А и заглавието на този албум — „Румърс“ — е подходящо подбрано — отбелязах аз.
— Не те разбирам.
— Сигурно си чул и други слухове?
Шон като че ли остана леко разочарован. Но не бях сигурна дали се дължеше на подхванатата тема или на опита ми да се пошегувам.
— За това ли си дошла тук? — помръкна той.
25
Прякор на тайнствения информатор на журналистите, чиито сведения слагат началото на аферата Уотъргейт през 1972 г. — Б.пр.