Докато я гледах как се потеше, ме обзе съжаление, че си бях позволил да се шегувам с нея. Вместо да вехне от самосъжаление у дома, тя буквално се стремеше да повали на тепиха вкопчилите се в нея демони.
Дойде деликатният момент за съобщаване на клиентите, че времето на сеанса им е изтекло. Инструкторът избра да приключи с очистващо вдишване и издишване, след което не забрави да поздрави жените за проявеното от тях старание.
Всички, освен Тереза се изправиха, отидоха до пейките, взеха дрехите си и напуснаха залата.
Само момичето остана да лежи на своя дюшек, може би ужасено от мисълта, че отново ще трябва сама да се оправя със себе си. Така че наистина ми се стори облекчена, когато се приближих и се представих.
— Сигурен съм, че сте чули за престъплението на плажа през това лято — казах. — Аз съм съдебен защитник на младежа, обвиняван в убийствата.
— Говорите за Данте Хейливил, нали? — попита Тереза. — Той не го е направил.
— Откъде знаете това? — наострих уши аз.
— Просто го знам — отвърна девойката, сякаш отговорът бе изплувал в красивата й глава съвсем случайно.
— Сега съм тук, защото вашият автомобил е бил паркиран наблизо на плажа през онази нощ.
— Тогава едва не умрях — призна ми Тереза. — Или може би в онази нощ се спасих. До смрачаване ми беше толкова хубаво, но по-късно се вкиснах и се надрусах. Преди това се бях срещнала с моя човек на паркинга. После се върнах на плажа и се завих с едно одеяло. Спала съм там през цялата нощ…
— А нещо видяхте ли? Чухте ли? — погледнах я настойчиво.
— Не — отсече тя. — Там е цялата работа, нали? На следващата сутрин си признах за всичко на татенцето, а след дванадесет часа вече бях в рехабилитационния център.
— И от кого купувахте наркотика?
— Сякаш тук има някакъв избор — насмешливо промърмори Тереза.
Не ми се искаше да изглеждам прекалено неосведомен, но се налагаше да попитам:
— Какво искате да кажете с това?
— Тук, на Крайбрежния път, има само един човек, от когото можете да се снабдите с дрога. И така е било, откакто се помня — промълви момчето.
— А той има ли си име?
— По-скоро прякор. Локо. Или Лудия.
59.
Кейт
Излетяхме от летището за хеликоптери в Ийст Хамптън. Пет минути по-късно мъжът от съседната седалка погледна надолу към оживения трафик, насочен на запад по шосе 27. На лицето му блесна ослепителна усмивка.
— Много обичам да се прибирам у дома с хеликоптер. Само час след като съм се излежавал на плажа, се озовавам в апартамента си на Пето авеню и дори вече отпивам от мартинито. Това се казва приятен уикенд.
— А и не се потиш и бъхтиш като онези нещастници там долу в колите… — допълних аз.
— Гледката също е чудесна — отново се усмихна мъжът.
Изглеждаше малко над четиридесетте, със силен загар, слаб, облечен в типичната за богатите „униформа“ за пътуване — добре изгладени джинси, широка дънкова риза, кашмирен блейзър. На китката му блестеше платинен „Патек Филип“, бе нахлузил на босо италиански мокасини.
— Само петнадесетина секунди ви бяха достатъчни, за да ме разберете. Докато на повечето хора им е нужен цял час. — Той протегна ръка и се представи: — Роберто Нуньес. За мен е удоволствие да се запозная с вас.
— Казвам се Кейт. Радвам се, че пътуваме заедно, Роберто.
Всъщност вече знаех името му, както и това, че притежаваше малка инвестиционна компания в Южна Америка и че е съсед на Морт Семел в Хамптън. След като Том се сби с бодигардовете на Семел, ние своевременно стигнахме до извода, че няма да е лесно да се общува с типове като тях. Затова аз се обадих на Еди Юркевич, брат на една моя колежка от юридическия факултет. Като пилот на хеликоптер Еди наскоро се бе завърнал от полетите за аварийни транспортни доставки между Багдад и Фалуджа, за да се заеме с далеч по-безопасна и по-доходна дейност — превозваше с хеликоптера си милиардерите между Манхатън и Хамптън.
Миналата седмица му изпратих имейл със списъка на богаташите, притежаващи имоти покрай Крайбрежния път. Помолих го да ме настани в хеликоптера си до един от тях. Четиридесет и пет минутното пътуване ми костваше три хиляди и петстотин долара. Днес следобед той ми позвъни, за да ми съобщи да се явя на южната площадка на летището в шест и петдесет и пет. И ме предупреди да не идвам нито минута по-рано, ако не искам да ми издуха шапката.