— За съда всичко това е повлияно от страха, който бунтарски настроените млади чернокожи вдъхват на бялото население — обясни ми Кейт. — Е, ще се наложи да разчупим този стереотип. Ако всичко, с което разполагаме досега, е вярно, то излиза, че няколко седмици преди да загинат, тези младежи са се забъркали в нещо много опасно. При това не са се насочили към кокаин или екстази или друг синтетичен наркотик на хапчета, а към крека, най-черната дрога, характерна за негърските гета. А после се появява и този мистериозен наркодилър Локо.
— Какво ще правим сега? — попитах я аз.
— Ще се опитаме да потвърдим стойността на всичко, което сме надушили, като валиден за съда доказателствен материал. Ще търсим още. Ще издирим и Локо. Но междувременно ще споделим това, с което разполагаме.
— Да го споделим ли? — учудих се аз.
Кейт измъкна от спортния си сак една бяла кутия за обувки и я постави върху масата. Със същата тържествена церемониалност, с която един самурай би извадил меча си от ножницата, тя измъкна от кутията един старомоден ролодекс.
— Тук, в този комплект от визитни картички, се съхраняват телефонните номера на всички топрепортери и издатели в Ню Йорк — обясни ми тя. — Това е най-ценното, което успях да отмъкна със себе си при раздялата ми с „Уолмарк, Рийд и Блъндъл“.
През останалата част от деня Кейт се посвети на разговори по телефона. Представяше историята на Данте пред един или друг вестникарски издател, като започваше с убийствата и ареста му, описвайки обкръжението му и надвисналата над него смъртна присъда.
— Всичко има в този случай — убеждаваше тя Ейми Бъроус от „Венити Феър“, а после повтори същото и на Грейдън Картър. — Има знаменитости, гангстери, милиардери. Има расови конфликти, класово неравенство, както и бъдеща звезда от Ен Би Ей, заплашена сега от смъртно наказание. И всичко това се е случило в Хамптън.
Всъщност историята наистина беше гореща. Следобед вече преговаряхме с дузина от водещите списания за ексклузивни репортажи, посветени както на Данте Хейливил, така и на нас двамата.
— Пуснахме вълка в кошарата — отбеляза Кейт, след като приключи с последното обаждане, прибирайки своя ролодекс. — Сега Бог да ни е на помощ.
Трета част
Напред-назад из Хамптън и Ийст Хамптън
62.
Рейборн
Когато трябва да се справя с някоя главоблъсканица, аз — за разлика от Тони Сопрано от онзи гангстерски сериал — не се втурвам през глава към кабинета на психоаналитика си. Вместо това предпочитам да се поразходя из Форт Грийн Парк и да седна на пейката край каменната маса срещу един непроницаем Метусалем, запален по шахмата приятел, чието име всъщност е Изикиъл Уитакър. Стократно го предпочитам пред какъвто и да било разговор. Още повече че двамата с него сме на открито, а не сврени в някаква сенчеста стая, особено в неделен следобед като днешния, когато още можем да се радваме на циганското лято. Приятно шумолят последните кафяви листа, все още необрулени от клоните в този парк в Бруклин.
— Ти си на ход — нетърпеливо ме подкани Зеке веднага щом се отпуснах на каменната пейка. И за него времето е пари, както и за психиатрите.
Зеке има лице, като че ли издялано от дърво, и дълги, грациозни пръсти. Моят приятел беше емигрант, преселил се тук сравнително наскоро. Отначало се изхранваше, като береше плодовете в овощните градини, та затова и сега винаги предпочита да се срещаме някъде на открито. Така че трябваше да се съобразявам с неговите предпочитания и да наглася работите си тъй, че да ми остане време за срещите ми със Зеке на чист въздух.
Но след десетина минути, в разгара на играта, когато буквално изпод вечно навирения му нос успях да задигна единия от двата му топа, не се стърпях и ликуващо възкликнах:
— Сигурен ли си, че се чувстваш добре днес, братко? Може би нещо не си във форма, а? Да не би да си простинал или някакъв грип те е налегнал? Ами ако най-после те е пипнал Алцхаймерът?
Трябваше да си държа устата затворена, защото само това можеше да ми помогне да забравя за миг разположението на фигурите върху шахматната дъска и да си припомня фотографиите върху дъската с неразрешените случаи в нашия полицейски участък. И вместо да се съсредоточа върху това как да укрепя позицията си на шахматната дъска, за да науча този дърт козел на смирение и уважение към моите способности като шахматист — урок, който той отдавна си просеше — аз се увлякох в размисли относно Мани Родригес. От седмици насам неразкритото убийство на Родригес ме измъчваше, макар и това мое притеснение да си оставаше необяснимо дори за мен. Всеки път, щом прекрачвах прага на участъка, името му, изписано с едри букви най-горе на дъската, бодеше очите ми.