— Не е кой знае какво, но все пак се изкарват добри пари от тези задници — обясни ми той. — Освен това ще започнем с богатите, които живеят наоколо. Време е да се присъединиш към кънтри клуба.
Бях само на седемнадесет и тъкмо щях да завърша гимназия. Какво ли разбирах тогава? Но Бой Уондър беше съвсем наясно какво преследваше, та благодарение на неговото проницателно мислене и на моите усилия не след дълго парите започнаха да се трупат на чували.
Но и по този въпрос Бой Уондър се оказа много умен. Обясни ми, че ако започнем да живеем на широка нога, ченгетата за броени месеци ще надушат, че има нещо нередно. Затова цели осем години го карахме като монаси, без нещо да променим. Освен сумите в банковите ни сметки, които той откри в Антигуа и на Барбадос.
Оттогава бе само въпрос на време да си приберем това, което бяхме натрупали. „Нашият франчайз“, както Бой Уондър обичаше да назовава парите ни, скътани за бъдещето.
Така че нямаше проблеми. Нали една от най-силните черти на Бой Уондър бе в това, че беше абсолютно безмилостен, особено когато някой се опитваше да го мотае, макар че лично аз не съм по тая част. Освен това мога да се закълна, че бе невъзможно да се отгатне какво е намислил Бой Уондър. Винаги така ставаше.
Сега заваля като из ведро, но Бой Уондър продължаваше да крачи най-невъзмутимо в дъжда, сякаш бе решил да изпере дрехите върху гърба си. Може пък наистина това да му се искаше. От него всичко можеше да се очаква. По-добре от всеки друг знаех на какво бе способен. Бях до него, когато пусна по един куршум в главите на Фейфър, Уалко и Рочи, след като до последната секунда преди това ядно ги бе ругал.
И за какво бе всичко това? Задигнали крек за някакви си хиляда долара, за да завъртят една дребна сделка. Това бе всичко. По-скоро лудория, отколкото кражба, понеже на следващия ден Фейф и Рочи се бяха явили с парите в брой, плюс лихвата за закъснението.
Но Бой Уондър не ми позволи да взема парите. Каза ми, че ще изпратим послание. При това доста силно и въздействащо. Откачена работа! Но пък го измисли доста хитро. Изчаках нощта след онова сбиване на игрището на Т. Смити Уилсън, при което Уокър опря своя пищов в главата на Фейфър. Така можехме да припишем цялата работа на чернокожите братя. И аз си казах: окей, може пък да се измъкнем и от това, както и от всичко останало досега.
Но щом Бой Уондър отвори вратата на колата, изглеждаше толкова преобразен и отнесен, че даже старото му име вече не му пасваше. А когато се измъкна от мястото зад волана и ме посрещна с неговото хладно: „Какво става?“, на езика ми неволно изскочи името, с което го наричах толкова много години. Искам да кажа, преди да се появи в онази нощ в полицейския участък.
— Да пукна, ако знам — рекох. — Какво става с теб, Том?
Това мигом привлече вниманието му. Забраната никога да не използваме истинските си имена бе по-строга от тази да не пръскаме пари. Преди да се усети, той ме посрещна със същия вледеняващ поглед, с който бе удостоил Фейфър, Уалко и Рочи точно преди да ги простреля между очите. После се усмихна и попита:
— Шон, защо ме наричаш Том?
— Защото играта свърши, чичо. Пипнаха ни.
106.
Том
— Може би още може да измислим начин да се измъкнем — отвърнах му аз, когато подкарах джетата на Кейт и внимателно дадох на заден ход по калния черен път. За щастие улицата се случи съвсем безлюдна, тъй като всички съседи в радиус от няколко километра се бяха събрали да празнуват в караваната на Мари. Пък и валеше като из ведро, та сега наоколо изгледаше по-пусто от всякога. — Какво те кара да си тъй уверен, че всичко е приключено, племеннико? Какво толкова се е случило?
— Случи се това, че се появи Рейборн — отвърна Шон. — Веднага след като прочетоха присъдата, аз изскочих навън, но когато наближих колата си, заварих Рейборн изправен до нея. Този кучи син ме чакаше там. Сигурно е тичал с все сили, за да стигне преди мен, но ако наистина се е задъхал, някак си успя да го скрие. Първо ми се представи. Каза ми, че от три минути било възобновено разследването на убийствата на Ерик Фейфър, Патрик Уалко, Робърт Рочи и Майкъл Уокър, както и останалото неразгадано убийство на Мани Родригес. После ми се усмихна и ми рече, че единственият заподозрян за всичките пет убийства бил някакъв пласьор на дрога, някакъв психопат с прякор Локо. И когато го запитах защо ми разправя всичко това, Рейборн ме изгледа замислено и поясни: „Защото съм съвсем сигурен, че това си ти, Шон! Ти си Локо!“.