Сега карах по шосе 41, но валеше толкова силно, че не можех да вдигна повече от петдесет километра в час. Дори намалих, когато видях един строеж с висока дървена ограда. Веднага след него отбих по някаква мрачна странична уличка.
Погледнах към Шон… и се усмихнах:
— Е, повече не трябва да се притесняваш от детектив Рейборн.
— Наистина ли?
— Да. Той се отби и при мен днес следобед, у дома, точно след като Кларънс взе Кейт и я заведе при Мари. Каза ми, че не могъл да си обясни откъде съм знаел толкова много за убийствата — че оръжието нарочно било подхвърлено, че отпечатъците били подправени, а обаждането на Фейфър — имитирано, както и че на Линдгрен работата му не била чиста. Тогава му хрумнало, че би трябвало и аз да съм накиснат в цялата тази каша.
— И ти какво направи?
— Канех се да го попитам дали е бил в Антигуа или на някой друг остров в Карибите. И дали някога се е замислял за предсрочно пенсиониране? Но знаех, че ще бъде само загуба на време.
— Е, какво направи тогава? — попита Шон, но не посмя да ме погледне, защото вече знаеше отговора.
— Това, което бях длъжен. Този тип тежи поне сто и пет килограма. Едва го набутах в багажника.
— Вече и ченгета ли започна да убиваш, Том?
— Когато нямам друг избор — отвърнах аз точно когато чухме сирената на една полицейска кола от Ийст Хамптън, забързана нагоре по шосе 41 към караваната на Мари Скот.
— А защо се съгласи Данте да те наеме за свой адвокат? Или ти се прииска отново да станеш звезда, огряна от прожекторите, заедно с твоята приятелка? Ами ако беше загубил делото?
Пътят едва се виждаше заради проливния дъжд. Отстрани се появиха смътните очертания на някакви изоставени каравани.
— Мисля, че никога не си чувал за нещо, което се нарича изкупление, племеннико.
— Май че не съм — поклати объркано глава Шон.
— Такъв шанс да поправиш грешки като моите, се предоставя само веднъж в живота, Шон.
— Не е ли малко късно за това, чичо?
— Какво искаш да кажеш?
— Да заличиш миналото и отново да започнеш на чисто.
— О, Шон, никога не е късно за изкупление.
107.
Том
Сега вече заваля тъй силно, че почти нищо не виждах по пътя, макар чистачките да работеха с максимални обороти. Ако можех да поема и този риск, щях да отбия някъде встрани и да изчакам пороят да отмине.
— И така, какво ще правим с Рейборн? — попита Шон, като се опитваше да не гледа към мен.
— Ще го погребем — отвърнах аз. — В старото негърско гробище на хълма. Само то ми се струва подходящо.
Автомобилът ни навлезе в разкалян черен път, приличащ по-скоро на пътека. За щастие познавах мястото и макар с доста усилия, успях да намеря пролуката в крайпътните храсталаци, откъдето започваше отбивката. Изтрита табела сочеше продължението към отдавна занемареното баптистко гробище. Насочих колата през тази пролука, а храстите задращиха по прозорците. Трябваше да намаля, невъзможно бе да се напредва бързо по наклона в този разкалян участък, но избегнах най-лошото — изкачих колата на възвишението, откъдето се откри просека, отстрани с надгробни камъни от варовик и табелки за парцелите.
Паркирах край една прогнила пейка, кимнах на Шон и двамата неохотно излязохме навън в дъжда. Обувките ни потънаха в лепкавата кал, още докато заобикаляхме колата от двете страни. По покрива и по капака на багажника барабаняха тежките капки. Шон натисна хромираната ключалка и отстъпи назад, когато капакът бавно се надигна. Но вътре, естествено, нямаше нищо, освен старата резервна гума на Кейт и някакви градински инструменти, които тя бе използвала в двора на Маклин.
— Какво е това, по дяволите? — ужаси се Шон, като се извърна към мен и веднага посегна да ме хване за ръцете.
Но дулото на пистолета ми вече бе здраво притиснато в ребрата му. И докато ме изгледа със същия онзи шокиран поглед, който трябваше да изтрият в погребалното бюро от лицата на Фейфър, Уалко и Рочи, аз натиснах спусъка.
Но едно съм длъжен да му призная: Шон, за разлика от онези хлапета, не се разхленчи, не повика на помощ майка си. Или може би ме взе за майка му, ако се съди по жеста, с който протегна ръце към мен и изохка: