— Бъбреше нещо за някаква кръв.
— Чия кръв? Каква кръв?
— Не каза, Том.
— А не говорих ли още нещо? — попита той. В очите му все още се четеше неизказана паника.
— Не — успокоих го аз и той ми се усмихна тъй сладко, че отново поисках да проникне в мен.
112.
Том
Не посмях да заспя отново, но Кейт скоро се унесе в сън.
Когато се събуди, се оказа, че бяхме пропуснали резервацията си за вечерята, затова излязохме навън да поскитаме в нощта. И докато преминавахме покрай различните ярко осветени витрини, Кейт ми се видя необикновено притихнала, докато аз не можех да престана да мисля за кошмарните си съновидения и за това, което може би съм наговорил в съня си.
Оставихме зад гърбовете си изпълнения с минувачи Сен Жермен, като го заменихме с много по-тихите и по-тъмни улици край Сена. През цялото време Кейт ме държеше за ръката, но не изрече нито дума.
Ако от устата ми се бе изплъзнало нещо уличаващо — за Шон или за другите — тя не би могла повече да се люби с мен? Но ако нищо не съм казал, защо е толкова напрегната и неспокойна?
И двамата умирахме от глад, обаче Кейт не пожела да влезем в някой от многото уютни ресторанти, като непрекъснато капризничеше: „Прекалено много туристи има вътре“, „Прекалено е модерен и лъскав“, „Прекалено е празен…“.
Сякаш това не беше тя. Независимо дали исках или не, не можех да пренебрегна влудяващата вероятност сам да се бях издал пред нея.
Пък и ако го направя, как после ще успея да залича всичко в един град, който почти не познавам?
Най-после се спряхме в едно съвсем обикновено бистро, наблъскано с парижани. Мургавият келнер ни поведе към едно червено сепаре в дъното на залата, но дори и там Кейт не пожела да ме погледне в очите. Само сведе поглед към скръстените в скута си ръце и едва чуто промълви:
— Том, има нещо, за което искам да си поговорим.
„Не тук. Не пред всичките тези хора, където нищо не мога да направя!“, помислих си аз, но бързо отвърнах:
— Има нещо, за което и на мен ми се иска да си поговорим. Но усещам главата си така, като че ли във всеки момент ще експлодира. Не можем ли да се усамотим на някое по-спокойно място, за да споделим всичко, което ни вълнува?
Извинихме се на келнера, върнахме се на тротоара и продължихме разходката си из Люксембургската градина.
Макар вече да беше единадесет вечерта, наоколо бе пълно с туристи. През всеки двадесетина метра уличните музиканти подпяваха песните на Бийтълс или жонгльори подмятаха горящи палки. Наоколо имаше немалко празни пейки, но прекалено голяма и опасна бе видимостта откъм алеите.
Най-после зърнах една пейка, закътана в сенките на някакви високи дървета. След като набързо се огледах във всички посоки и се уверих, че няма да ни забележат, настаних Кейт в скута си. Все още не можех да повярвам, че се стигна дотам, но се вгледах в очите й и приближих едната си ръка към шията й.
— Том? — погледна ме въпросително тя.
— Какво има, Кейт?
Сърцето ми заби толкоз силно, че вече едва чувах думите си. Озърнах се бързо, за да се уверя, че никой не идва откъм главната алея.
През цялата вечер Кейт почти не ме поглеждаше. А сега очите й ме пронизваха. Не откъсваше поглед от лицето ми, сякаш изучаваше зениците ми, за да прочете в тях моята реакция на това, което се готвеше да ми каже.
— Какво има, Кейт? Какво те измъчва? — попитах аз и леко плъзнах и другата си ръка към изящната й шия.
— Искам да имам дете от теб, Том — изрече най-накрая тя. — Искам да си имаме дете.
Не знаех дали да се смея, или да плача. Но Кейт отчаяно очакваше моя отговор, взирайки се втренчено в мен като кошута на шосето, заслепена от фаровете.
— Само едно ли? — нежно прошепнах аз. Целунах сълзите по бузите й и спуснах треперещите си ръце към шията й и вече по-спокойно добавих: — Аз пък все се надявах на три или четири.
113.
Том
След първия ни сеанс, посветен на правенето на бебе, аз лежах спокойно отпуснат, докато наблюдавах как Кейт спеше дълбоко до мен. Едва сега започвах да се отърсвам от отчаянието, което ме бе налегнало само преди няколко часа. Обикновено мразех да се замислям за бъдещето. Бях се свил толкова натясно в своя ъгъл, че не можех лесно да се измъкна оттам. А ето че сега бях по-доволен от себе си дори и в сравнение с онези смешно наивни хлапаци, фукащи се пред всички с това, че са успели да се дипломират с най-висок успех в юридическия факултет в Харвард.