— Тук има повече място, отколкото ти се струва — отбеляза Пюс оптимистично, като посочи една завеса, която отделяше леглата от останалата част на караваната. — Ще ти бъде удобно, а и моят Лоло е добро момче, няма през две минути да наднича зад завесата — тя взе една пияна вишна от видимо безграничния си запас. — Трябваше вече да се е прибрал. Нямам представа къде ходи по цял ден. Все се шляе с момчето на Геноле.
Както разбрах, Лоло е внук на Капюсин: дъщеря й Клотилд го беше оставила при нея, докато си намери работа на континента.
— Всичко се връща, така разправят. Ех! Моята Кло май хич не бърза да се връща. Много добре си живее там — очите й едва забележимо помръкнаха. — Не, няма смисъл да целувам Светицата заради нея. Тя все обещава да се върне за почивните дни, но винаги си намира някакво извинение. За десет години може би… — като видя изражението ми, Капюсин се сепна. — Извинявай, Мадо. Нямах предвид теб.
— Няма нищо — допих кафето си и станах. — Благодаря ти за предложението.
— Нали няма сега да отидеш там? Не може още днес!
— Защо?
— Там няма да ти хареса — предупреди ме тя. — Къщата не е в много добро състояние.
— Ще се оправя.
— Тогава нека дойда с теб. Или поне да потърся Руже.
— Защо? — започвах да изпитвам досада. — Какво общо има той?
Капюсин като че ли премълчаваше нещо.
— Той е приятел, нищо повече. Баща ти е свикнал с него.
— Не, наистина няма нужда. Благодаря. По-добре да отида сама.
Тя ме изгледа намръщена с ръце на хълбоците, розовата й наметка се беше свлякла от раменете.
— Не очаквай кой знае какво — предупреди ме Капюсин. — Нещата се променят. Ти вече имаш свой дом на континента.
— Не се тревожи. Ще се оправя.
— Говоря сериозно — тя ме сгълча с поглед. — Не си въобразявай разни неща за това място, момиче. Не можеш да избягаш от проблемите, като се скриеш тук.
— Започваш да говориш като майка ми.
Капюсин направи гримаса.
— Караш ме да се чувствам стара.
Знаех какво си мисли. Че търся сигурност. Че по някаква причина се страхувам от живота там, на континента. Но не беше вярно. Няма нищо сигурно в това да живееш на остров. Всичко се движи, променя се. Нищо не стои на котва. Но в момента това нямаше значение. Засега се бях завърнала у дома. У дома, мястото, където всичко се връща, където водата донася писма в бутилки, детски корабчета, къшеи хляб. Накрая всичко се връща на този пуст злопаметен бряг, сдъвкано, потънало в пясъка на бавно приближаващите към селото дюни, забравено, изоставено. До днес.
4
Майка ми беше от континента. Това ме прави островитянка само наполовина. Тя беше родом от Нант, романтичка, влюбила се в Льо Дьовен почти толкова бързо, колкото и в красивото мрачно лице на баща ми.
Оказа се неподготвена за живота в Ле Салан. Обичаше да разказва, да пее, беше от жените, които плачат, крещят, смеят се, излагат всичко на показ. Баща ми открай време нямаше какво да каже. Беше неспособен да води непринуден разговор. Повечето му реплики бяха едносрични, той поздравяваше хората с кимане. Ако изобщо проявяваше топлота, тя беше насочена към рибарските лодки, които строеше и продаваше в двора зад къщата ни. Лятно време работеше на открито, а през зимата прибираше инструментите си в хангара и аз обичах да седя наблизо, да гледам как придава форма на дървото, като накисва дъските, за да ги направи еластични, вае изящните контури на носа и кила, шие платната. Те винаги бяха бели или червени — цветовете на острова. Някъде на носа слагаше коралово мънисто. Полираше и лакираше всички лодки, никога не използваше боя, освен за имената, които изписваше по бордовете към кила с черно и бяло. Баща ми имаше предпочитания към романтичните имена, „Хубавата Изолда“, „Мъдрата Елоиз“ или „Бланш дьо Коеткен“, имена от стари книги, макар че, доколкото ми беше известно, той изобщо не четеше. Работата бе неговото общуване — той прекарваше повече време със своите „госпожици“, отколкото с когото и да било другиго, плъзгаше ръце по гладките им топли хълбоци с увереността на любовник, но никога не кръсти нито една лодка на някоя от нас, дори на майка ми, макар да съм сигурна, че това би й харесало. Ако го беше направил, може би тя нямаше да си тръгне.
След като минах завоя на дюната, видях, че задният двор е пуст. Вратите на хангара бяха затворени и ако се съдеше по височината на стръковете трева, израснали пред тях, като че ли не бяха отваряни с месеци. Край портата стояха два корпуса на лодки, полузаровени в пясък. Тракторът и ремаркето бяха покрити с набръчкан найлон и изглеждаха в изправно състояние, но крикът, който баща ми някога използваше, за да качва лодките на ремаркето, беше ръждясал и занемарен.