Къщата не изглеждаше по-добре. И в миналото не беше особено чиста и подредена, пълна с разпилени останки от проекти на баща ми, започнати и после изоставени. Но сега изглеждаше полуразрушена. Варта по стените се беше обезцветила, един прозорец нямаше стъкло и бе закован с дъски, боята по вратите и капаците на прозорците беше напукана и се лющеше. Видях кабел, който се точеше по пясъка към навеса, където бръмчеше генератор: това бе единственият признак на живот.
Пощенската кутия стоеше пълна. Извадих купчината писма и брошури, които стърчаха от процепа, и ги отнесох в безлюдната кухня. Вратата беше отключена. До мивката беше струпан куп мръсни чинии. Студено кафе на печката. Мирис на болест. Нещата на майка ми — бюфет, ракла, квадратен гоблен — още стояха по местата си, но сега всичко тънеше в прах, а по бетонния под имаше пясък.
И все пак се виждаше, че някой тук се е занимавал с ремонт. В едно сандъче в ъгъла на стаята имаше части от тръба, тел и дървени трупчета, освен това забелязах, че нагревателят за вода, който Дебелия Жан все се канеше да поправи, беше заменен с някакво приспособление от мед, свързано с бутилка пропан-бутан. Висящите проводници бяха грижливо прибрани под една плоча, личаха и следи от работа по камината, която винаги пушеше. Тези признаци на дейност странно контрастираха със запуснатия вид на останалата част от къщата, сякаш Дебелия Жан е бил така погълнат от другата си работа, че не е имал време да избърше праха или да изпере дрехите. Като се замислех, това беше типично за него. Единственото, което ме изненада, беше, че сякаш този път бе успял да завърши проектите си.
Оставих писмата на масата в кухнята. С раздразнение установих, че цялата треперя. Твърде много чувства се бореха да излязат на свобода. Положих усилие да се успокоя. Прегледах пощата — кутията сигурно не беше отваряна от шест месеца или година — и намерих в купчината последното си писмо до него, неотворено. Разглеждах го дълго, препрочитах парижкия адрес на обратната страна, припомнях си. Бях го носила в джоба няколко седмици, преди да се реша да го пусна, а после се почувствах замаяна и странно свободна. Приятелят ми Люк от кафенето ме попита какво чакам. „Какъв е проблемът? Искаш да го видиш, нали? Искаш да помогнеш?“
Не беше толкова просто. Бях лелеяла надеждите си, както мида лелее перла в черупката си, трупа пласт по пласт, докато невзрачната песъчинка се превърне в нещо красиво и бляскаво. Десет години Дебелия Жан не ми беше писал. Аз му изпращах рисунки, снимки, ученически бележници, писма, без нито веднъж да получа отговор. И въпреки това продължавах да му ги изпращам, година след година, като писма в бутилка. Разбира се, не казвах на майка си. Знаех точно какво ще отговори.
Оставих писмото с леко трепереща ръка. После го пъхнах в джоба си. В края на краищата, може би така беше по-добре. Имах време още веднъж да размисля. Да претегля вариантите.
Както ми се бе сторило в началото, вкъщи нямаше никой. Внушавах си, че не бива да се чувствам като крадец, докато отварях вратата към някогашната си стая, а после и към тази на Адриен. Почти всичко стоеше непокътнато. Нещата ни бяха още там: моите модели на лодки, плакатите от филми на сестра ми и бурканчетата й с козметични продукти. Стаята на Адриен беше най-просторната, най-светлата. Моята гледаше на север и зимно време на стената се появяваше петно влага. По-нататък бе спалнята на родителите ми.
Бутнах вратата и потънах в полумрак: капаците бяха затворени. Миризмата на запуснатост ме обгърна. Леглото беше неоправено и под смачкания чаршаф прозираше раиран дюшек. От едната му страна имаше препълнен пепелник, на пода се въргаляше купчина мръсни дрехи, в ниша до леглото стоеше гипсова статуетка на света Марина, имаше някакъв кашон с дреболии. Вътре забелязах снимка — веднага я познах, макар че бе останала без рамка. Майка ми я беше направила на седмия ми рожден ден и на нея бяхме и тримата — Дебелия Жан, Адриен и аз, — застанали усмихнати зад голяма торта във формата на риба.
Моето лице беше изрязано от снимката — несръчно, с ножици, — така че на нея се виждаха само Дебелия Жан и Адриен, опряла безгрижно ръка на неговата. Баща ми й се усмихваше през празното пространство, където някога стоях аз.
Изведнъж чух шум отвън. Бързо пъхнах снимката в джоба си и спрях да се ослушам със свито гърло. Нещо премина тихо покрай прозореца на спалнята, толкова безшумно, че едва го чух от блъскането на сърцето си: някой, който беше бос или обут в еспадрили.
Без да губя време, се втурнах в кухнята. Нервно пригладих косата си, като се чудех какво ще каже — какво ще кажа аз, — дали изобщо ще ме познае. За десет години се бях променила, детската ми закръгленост беше изчезнала, късата някога коса сега стигаше до раменете ми. Не съм хубавица като майка си, макар някои хора да са казвали, че си приличаме. Много съм висока, нямам нейните грациозни движения и косата ми е невзрачно кестенява. Но очите ми са нейните: с гъсти вежди и в любопитен студен нюанс на сиво-зеленото, който някои намират за грозен. Изведнъж ми се прииска да бях положила повече грижи за външния си вид. Можех поне да облека рокля.