— Остави момчето на мира, Аристид — каза тя с предупредителен тон.
— Е — изсумтя Аристид, — мислех, че синът на моя син има повече ум в главата.
Ксавие не му обърна внимание.
— Говорила си с нея, нали? — попита ме той тихо, точно когато се обърнах да си ходя. Аз кимнах. — Как изглежда?
— Какво те засяга как изглежда, хе? — сопна се Аристид. — Тя те направи на кръгъл идиот, няма две мнения. А колкото до баба й…
Тоанет се изплези на Аристид така неочаквано, че ме накара да се усмихна.
Ксавие обърна гръб и на двамата, свенливостта му бе отстъпила място на безпокойството.
— Добре ли е? Иска ли да ме види? Тоанет не ми казва.
— Тя е объркана — отвърнах аз. — Не знае какво иска. Дай й време.
Аристид подсмръкна.
— Нищо не й давай! — отсече той. — Тя пропиля шанса си, хе. Ще има и други момичета, по-добри от нея. По-прилични.
Ксавие не каза нищо, но аз видях изражението му. Тоанет се наежи.
— По-прилични? От моята Мерседес!
Аз бързо сложих ръка на раменете й.
— Ела. Няма смисъл.
— Няма да го оставя, докато не си вземе думите назад!
— Моля те, Тоанет. Хайде — аз отново погледнах към кораба, странно заплашителен на бледия хоризонт. — Кои са онези там? — промърморих по-скоро на себе си. — Какво търсят там?
Тази сутрин всички в селото като че ли се чувстваха неловко. Когато отидох в магазина на Просаж за хляб, видях, че зад тезгяха няма никой и чух викове от задната стаичка. Взех си каквото ми трябваше, като оставих парите до касата. Зад гърба ми Омер и Шарлот продължиха да се карат, гласовете им витаеха като призраци в застиналия въздух. Майката на Гислен и Дамиен миеше кошчета за омари край развъдника, вързала парче плат около главата си. При Анжело нямаше никого, освен Матиас, седнал сам на чаша кафе с дьовиноаз. Навън не се мяркаха много туристи, може би заради мъглата. Въздухът беше тежък, миришеше на дим и приближаващ дъжд. На никого като че ли не му се говореше.
На връщане към къщи с покупките в ръка задминах Ален. И той като жена си изглеждаше затворен в себе си, с безцветно лице. Зъбите му стискаха фас „Житан“. Кимнах за поздрав.
— Днес не кълве ли?
Ален поклати глава.
— Търся сина си — каза той. — И когато го намеря, кълна се, ще съжалява.
Изглежда, Дамиен не се беше прибрал цяла нощ. Гневът и тревогата бяха прокарали дълбоки бръчки между междите и около устата на Ален.
— Не може да е стигнал далеч — успокоих го аз. — Колко далеч може да избяга на остров?
— Достатъчно — отговори Ален с беззвучен глас. — Взел е „Елеанор 2“.
Оставили я на котва в Ла Гулю, обясни той. Ален имал намерение на сутринта да отиде до Ла Жьоте с Гислен, за да огледат за медузи.
— Мислех, че и момчето ще иска да дойде — горчиво каза той. — Да се поразсее.
Но когато слезли на плажа, от „Елеанор 2“ нямало и помен. Никъде не се виждала, а малката плоскодънна лодка, която използвали при силен прилив, била на котва до шамандурите.
— Какво си въобразява? — питаше Ален. — Тази лодка е прекалено голяма, за да я управлява сам. Ще я разбие. И накъде я е подкарал, по дяволите, в ден като днешния?
Осъзнах, че може би съм видяла „Елеанор 2“ от покрива на бункера рано сутринта. Колко часа беше? Три? Четири? „Сесилия“ също беше излязла, макар и само да огледа кошовете с омари в залива. Още тогава имаше мъгла и Бастоне бяха решили да не рискуват да налетят на пясъчните плитчини.
Когато му казах, Ален пребледня.
— На какво си играе това момче, а? — изстена той. — Ох, само да го намеря… нали не мислиш, че е направил някоя глупост, а? Като например да стигне до континента!
Разбира се, че не. „Брисман 1“ пътува цели три часа от Фромантин до тук, а и от острова до континента има няколко доста коварни места.
— Не знам. Защо да го прави?
Ален ме погледна с неудобство.
— Казах му някои истини. Нали знаеш какви са момчетата — той разглеждаше втренчено кокалчето на палеца си. — Може да съм прекалил малко. А той си взе и някои неща от къщи.
— А-ха.
Това ми се стори сериозно.
— Откъде да знам, че е такъв глупак? — избухна Ален. — Казвам ти, само да ми падне… — той млъкна, уморен и стар. — Ако нещо му се случи, Мадо, ако стане нещо с Дамиен… Ще ми кажеш, ако го видиш, нали? — Ален неочаквано ме погледна като обезумял от безпокойство. — Той ти се доверява. Кажи му, че няма да му се карам. Просто искам да е жив и здрав.
— Ще му кажа — обещах аз. — Сигурна съм, че не е стигнал далеч.
58
Към обяд мъглата се поразсея. Небето се оцвети в каменно сиво, вятърът се усили и приливът отново се смени с отлив. Бавно тръгнах към Ла Гулю, изпълнена с повече тревога, отколкото бях показала при оптимистичното си сбогуване с Ален. След случая с медузата ми се струваше, че всичко е на път да се разпадне, дори времето и приливите заговорничат срещу нас. Сякаш Флин беше добра фея, която си бе отишла заедно с късмета ни.