— Почти — призна той.
— Негодник! — възкликнах аз. — Твоя ли беше идеята или негова?
— Моя. Е, всъщност, наша — Флин сви рамене. — Щом можеш да откраднеш плаж, защо не цяло село? Защо не цял остров? Брисман и без това вече притежава половината. Останалото държи в ръцете си. Прави ме свой партньор. И сега… — той забеляза изражението ми и се намръщи. — Не ме гледай така, Мадо. Не е толкова лошо, колкото си мислиш. Има възможност за всеки, който поиска да се възползва.
— Каква възможност?
Флин се обърна и ме погледна с блеснали очи.
— О, Мадо, наистина ли ни мислиш за чудовища? Брисман има нужда от работници. Помисли само какво може да донесе едно пристанище на острова. Работа. Пари. Живот. Ще има работа за всички в Ле Салан. По-добра от тази, която имат сега.
— Срещу определена цена, предполагам — и двамата знаехме как разсъждава Брисман.
— Е, и? — стори ми се, че най-после долових в гласа му желание да се защити. — Какъв е проблемът? Какво лошо има? Добри пари, добра сделка. Тук няма никаква организация, всеки тегли в различна посока. Има земя, която не се използва, защото никой не е достатъчно предприемчив или богат, за да я разработи. Брисман може да промени това. Всички го знаете, само че от гордост и инат не го признавате.
Аз го гледах втренчено. Той като че ли искрено вярваше в нещата, които казваше. За секунда почти ме убеди. Картината беше привлекателна: създаване на ред от хаоса. Това е евтин трик, небрежен чар: като краткото проблясване на слънцето във водата, което отвлича вниманието — само за миг — от скалите отпред.
— Ами старите хора? — възкликнах аз, най-после намерила слабото място в разсъжденията му. — Какво ще правят онези, които не могат или не искат да работят за вас?
Флин сви рамене.
— Винаги могат да отидат в Лез Имортел.
— Няма да се съгласят. Те са саланци. Знам, че няма да отидат там.
— Мислиш ли, че ще имат избор? Е, и без това скоро ще разберем — добави той с по-кротък тон. — Тази вечер ще има събрание при Анжело.
— По-скоро — по-добре, докато бреговите инспектори са още тук.
Флин ме погледна с одобрение.
— О, значи си забелязала кораба.
— Така ще ви бъде по-лесно да махнете Бушу — презрително отвърнах аз. — Както ми каза веднъж, това е незаконно. Няма планове. Предизвикало е щети. Достатъчно е само да пошушнете на когото трябва, а после да седнете със скръстени ръце и да чакате бюрократите да ви свършат мръсната работа.
Трябваше да призная, че хрумването беше много изобретателно. Саланци се страхуват от бюрократи с власт. Там, където динамитът не върши работа, може да се използва писалка и хартия.
— Нямахме намерение да го правим веднага, но щяхме да намерим повод да ги повикаме по-нататък — каза Флин. — Предупреждението за медузи е достатъчно подходящо. Жалко само, че аз станах жертвата — той се намръщи и посочи бинтованата си ръка.
— Ти ще дойдеш ли тази вечер? — попитах, без да обръщам внимание на последните му думи.
Флин се усмихна.
— Не мисля. Може би ще се върна на континента и ще ръководя бизнеса от другата страна. Едва ли ще има място за мен в Ле Салан, след като всички чуят какво има да им каже Брисман.
За миг бях почти убедена, че ще ме помоли да тръгна с него. Сърцето ми се преметна като умираща риба, но Флин вече се беше обърнал. Изпитах смътно чувство на облекчение от това, че не ме помоли: накрая поне беше искрен, без повече преструвки.
Мълчанието се разстла между нас, огромно като океан. Далеч зад плитчините се чуваше съскането на вълните. Изненадах се, че се чувствам толкова малка, куха като изсъхнал плавей, лека като пяна. Облаците бяха опънали ярка лента около слънцето. Като примижах на тази измамна светлина, ми се стори, че видях лодка в далечината зад Ла Жьоте. Сетих се за „Елеанор 2“ и се загледах по-внимателно, но там вече нямаше нищо.
— Всичко ще се нареди, ще видиш — каза Флин. Гласът му ме върна отново в действителността. — За теб винаги ще има работа. Брисман мисли да отвори галерия в Ла Усиниер или дори на континента и ти да работиш там. Ще се погрижа да ти намери хубава къща. Ще ти бъде много по-добре, отколкото в Ле Салан.
— Какво те засяга? — процедих аз. — При теб нали всичко е наред?
Тогава той ме погледна и лицето му стана безизразно.
— Да — каза накрая с твърд, безгрижен глас. — При мен всичко е наред.
59
Отидох на събранието късно. В девет часа в бара вече се вдигаше глъчка и гъмжеше от хора. Още от „Рю дьо л’Осеан“ чувах викове, тропот и удари по масите. Когато надникнах през прозореца, видях Брисман да стои на бара с чаша дьовиноаз в ръка и с вид на снизходителен учител пред група буйни ученици.