Как беше посмял да направи това? След всичко, което бяхме преживели заедно, как се бе осмелил? Аз му имах доверие, бях му се разкрила, бях се опитала да направя така, че да започнем отначало. Така ли се отнасяше той с мен? Така ли се отнасяше със себе си?
Някой ме улови за ръката: аз удрях с юмруци безжизненото тяло на баща си. Сякаш удрях по месо.
— Мадо, моля те — това беше Флин. Гневът ми отново избухна: без да се замисля, аз се завъртях и го ударих в устата. Той отскочи. Залитнах назад и паднах на палубата. За малко зърнах звездата Сириус иззад плаващите облаци. Звездите се удвоиха, утроиха и накрая изпълниха небето.
По-късно научих, че са намерили Дамиен да се крие в хангара за стоки на „Брисман 1“, премръзнал и огладнял, но здрав и читав. По всяка вероятност той се бе опитал да избяга на континента с ферибота, чийто рейс беше отменен.
Гислен и Ксавие така и не стигнали до Лез Имортел. Часове наред опитвали, но накрая се принудили да върнат „Сесилия“ в Ла Гулю и се прибрали в селото точно когато доброволците от Ла Усиниер се завръщали по домовете.
Мерседес продължила да чака. Тя срещнала Аристид в селото и двамата вдигнали хубав скандал, в който забравили за всякакви задръжки. Срещата й с Ксавие и Гислен била по-сдържана. И двамата били уморени, но странно въодушевени. Усилията им в морето се оказали безплодни, но станало ясно, че между тях се е възцарило ново разбирателство. Доскоро заклети врагове, сега те били почти приятели, както някога. Аристид нахокал внука си за това, че взел „Сесилия“, но за пръв път Ксавие не му обърнал никакво внимание. Вместо това повикал Мерседес настрана с усмивка, много различна от обичайното му срамежливо поведение, и макар да било твърде рано да се говори за помирение между тях, Тоанет тайно се надявала на благоприятен изход.
На „Мари Жозеф“ аз се разболях от хрема, която за една нощ се превърна в пневмония. Може би затова не помня почти нищо от случилото се: една-две размазани картини и нищо повече. Тялото на баща ми, преместено върху одеяло, разпънато на кея. Резервираните Геноле, които се прегръщат с ожесточена и невъздържана страст. Отец Албан, застанал в търпеливо очакване с расо, вдигнато над рибарските му ботуши. Флин.
Едва след седмица започнах ясно да осъзнавам какво става около мен. Дотогава всичко беше в мъгла, в неестествено ярки цветове, без звук. Дробовете ми бяха пълни с бетон, от треската ме болеше цялото тяло.
Веднага ме преместиха в Лез Имортел, където още беше лекарят за спешна помощ от континента. Постепенно, когато треската премина, аз се опомних в стая с бели стени, с цветя, с подаръци, оставени като дарове до вратата от непрекъснатия поток от посетители. Отначало не обръщах внимание. Чувствах се толкова болна и слаба, че полагах усилие дори да държа очите си отворени. Дишането също изискваше сериозни усилия. Дори споменът за смъртта на баща ми отстъпваше на телесната болка.
Адриен така се паникьоса от перспективата да се грижи за мен, че избяга с Марен на континента веднага щом времето омекна. Лекарят обяви, че състоянието ми се подобрява, и остави Капюсин да ме наглежда, а Илер със строго лице ми слагаше инжекции с антибиотик. Тоанет правеше билкови отвари и ме насилваше да ги пия. По думите на Капюсин отец Албан бе седял до леглото ми няколко нощи подред. Брисман стоеше на разстояние. Никой не беше виждал Флин.
Може би така беше по-добре: към края на седмицата всички бяха научили за ролята му в събитията и враждебността на Ле Салан към него бе невиждана. Странно, но на Брисман се сърдеха по-малко: той е усиниерец, казваха всички. Какво може да се очаква от него? Но Руже беше един от нас. Само Геноле се осмелиха да го защитят — в края на краищата той беше отишъл на „Елеанор 2“, когато никой друг не желаеше, — а Тоанет изобщо не искаше да вземе нещата на сериозно, но много саланци мрачно говореха за отмъщение. Капюсин беше сигурна, че Флин се е върнал обратно на континента, и печално клатеше глава по повод последните събития.