Выбрать главу

Вратата се отвори. Някой стоеше на прага в дебело рибарско яке с хартиен плик в ръце. Веднага го познах, макар че косата му бе скрита под плетена шапка, бързите му ловки движения нямаха нищо общо с непохватната мечешка походка на баща ми. Мина покрай мен, за да влезе навътре в кухнята, и преди да се опомня, затвори вратата след себе си.

Англичанинът. Руже. Флин.

— Реших, че може да имате нужда от някои неща — каза той, след като остави плика на кухненската маса. После забеляза изражението ми. — Случило ли се е нещо?

— Не очаквах да видя вас — успях да изрека накрая. — Стреснахте ме.

Сърцето ми още биеше силно. Стисках снимката в джоба си, обливаха ме ту горещи, ту студени вълни и не знаех каква част от това е изписана на лицето ми.

— Притеснявате се, нали? — Флин разгъна плика на масата и започна да вади съдържанието му. — Тук има хляб, мляко, сирене, яйца, кафе, неща за закуска. Не се тревожете за парите, всичко е записано на неговата сметка.

Той прибра хляба в ленената торба, окачена на вратата.

— Благодаря — не можех да не забележа колко непринудено се държи в дома на баща ми, как без колебание отваря шкафове, за да прибере храната. — Надявам се, че не съм ви затруднила.

— Нищо подобно — Флин се усмихна. — Живея на две минути от тук, в стария бункер. Понякога наминавам.

Бункерът се намираше на дюните над Ла Гулю. Както и ивицата земя, на която се издигаше, официално той принадлежеше на баща ми. Помнех го добре: германски бункер, останал от войната, грозен ръждив бетонен квадрат, погълнат до половината от пясъците. Години наред вярвах, че е обитаван от духове.

— Не би ми хрумнало, че някой може да живее там.

— Аз го оправих — весело отвърна Флин, докато прибираше млякото в хладилника. — Най-трудното беше да го почистя от целия пясък. Разбира се, още не съм свършил с ремонта, трябва да изкопая кладенец и да прокарам нормален водопровод, но е удобен, здрав е и не ми струваше нищо, освен време и разходи за някои неща, които не можах да намеря или да направя сам.

Помислих си за Дебелия Жан с вечните му планове. Нищо чудно, че харесваше този човек. Капюсин беше казала, че строи нещо. Че поправя развалени неща. Сега разбрах кой е ремонтирал нещата в дома на баща ми. Изведнъж сърцето ми се сви.

— Знаете ли, може би няма да го видите тази вечер — каза ми Флин. — През последните няколко дни не го свърта на едно място. Почти никой не го е виждал.

— Благодаря — обърнах глава, за да избегна погледа му. — Познавам баща си.

Вярно беше. След процесията в нощта на света Марина Дебелия Жан винаги се изгубваше, ходеше до Ла Буш и палеше свещи на гроба на Малкия Жан. Този ежегоден ритуал беше свещен. Нищо не можеше да го осуети.

— Сигурно още не знае, че сте се върнали — продължи Флин. — Когато научи, ще си помисли, че Светицата е отвърнала на всичките му молитви.

— Не ме покровителствайте — казах аз. — Дебелия Жан не би целунал Светицата заради когото и да било.

Последва дълго, неудобно мълчание. Запитах се какво знае англичанинът за баща ми, какво е споделял с него той, и почувствах опасно парене в очите. Толкова е типично за Дебелия Жан, помислих си, да се сприятели с този чужденец по някаква приумица, докато…

— Вижте, знам, че това не ме засяга — каза Флин накрая. — Но ако бях на ваше място, нямаше да ходя на фестивала довечера. Много е изморително — той се усмихна и за миг долових небрежния му чар, за което му завидях. — Струва ми се, че имате нужда от почивка. Защо не се настаните, не легнете да поспите и не изчакате до сутринта?

Беше проява на любезност. Знаех това. Дори за миг се изкуших да му се доверя. Но това не беше в природата ми: аз съм намусена като баща си, така казваше майка ми, и думите не излизат лесно от устата ми. За пръв път се запитах дали не съм допуснала ужасна грешка, като съм се върнала у дома. Отново докоснах снимката в джоба си като талисман.

— Ще се оправя — отговорих му аз.

5

Фестивалът на света Марин дьо ла Мер се провежда веднъж годишно в нощта на августовското пълнолуние. В тази нощ Светицата се пренася от мястото си в селото до руините на църквата на Поент Гризнос. Това е трудна задача — Светицата е три фута висока и доста тежка, защото е направена от масивен базалт — и са необходими четирима мъже, за да я пренесат до морския бряг. Там селяните се изреждат да минават край нея един по един, някои по стар обичай се спират да целунат нозете й с надеждата, че нещо изгубено — или по-вероятно някой — може да се върне. Децата я украсяват с цветя. Хората хвърлят дребни дарове — храна, цветя, кесийки каменна сол, завързани с панделка, дори пари — в прииждащия прилив. От двете й страни запалват мангали с кедрови и борови трески. Понякога има фойерверки, които пукат дръзко над равнодушното море.