Все още не бях напълно сигурна какво е то и си губех времето да разглеждам родословното си дърво — подписът на майка ми, на който се натъкнах случайно на една от страниците редом до прилежния неграмотен подпис на Дебелия Жан, изпълни очите ми със сълзи. После — раждането на Дебелия Жан и на Малкия Жан, на една и съща страница с няколко години разстояние. Смъртта на Дебелия Жан и на брат му — „изгубени в морето“. Бавно преглеждах страниците, изписани толкова гъсто, че почти не се четеше написаното. Започнах да се питам дали не съм разбрала отец Албан погрешно и дали изобщо тук има нещо интересно за мен.
И тогава изведнъж го открих. Запис на брака между Клод Сен-Жозеф Брисман и Елеанор Маргарет Флин — два подписа с пурпурно мастило: краткото „Брисман“ последвано от пищното „Елеанор“ с голяма завъртулка на „л“, която се точеше почти до безкрайност и се вплиташе като бръшлян в имената отгоре и отдолу.
Елеанор. Произнесох го на глас, с вълнение.
Бях я намерила.
— Тя я намери, ma soeur.
— Знаех, че ще успее, ако се заеме с това.
Двете монахини стояха на вратата усмихнати като румени кукли. На слабата светлина те изглеждаха почти млади, очите им блестяха.
— Ти приличаш малко на нея, нали прилича, ma soeur. Тя прилича на…
— … Елеанор.
По-нататък беше лесно. От Елеанор започваше всичко и с „Елеанор“ свършваше. Възстановихме историята монахините и аз — в стаята с регистрите на църквата, запалили свещи, за да осветим старите документи, когато денят избледня.
Вече се бях досетила за част от историята. Сестрите знаеха останалото. Може би отец Албан беше загатнал нещо още тогава, когато монахините му помагаха с регистрите.
Това е островна история, по-зловеща от много други, но ние така сме свикнали да живеем сред скалите, че сме станали непоклатими като тях — поне някои от нас. Тя започва с двама братя, неразделни като раци — Жан-Марен и Жан-Франсоа Прасто. И, разбира се, с момиче, огнено и темпераментно. И страстно — личеше си по начина, по който подписът й се виеше и разпростираше на страницата, — непоправимо романтично.
— Тя не беше тукашна — обясни сестра Терез. — Мосю Брисман я доведе след едно от пътуванията си в чужбина. Тя нямаше родители, нямаше приятели, нито пари. Беше с десет години по-млада от него, почти дете…
— … но голяма хубавица — довърши сестра Екстаз. — Хубава и неспокойна, опасна комбинация…
— … но мосю Брисман беше толкова зает да печели пари, че след сватбата изобщо престана да я забелязва.
Той искал деца: всички островитяни искат. Но тя искала нещо повече. Не завързала приятелства с жените усиниерки — била прекалено млада и странна за техния вкус — и по цял ден седяла сама в Лез Имортел, гледала морето и четяла книги.
— О, тя обичаше историите — каза сестра Екстаз. — Четеше и ни разказваше…
— … за рицари и дами…
— … за принцове и дракони.
Там я видели братята. Дошли да вземат някакви материали за работилницата, в която строели лодки с баща си, а тя седяла там. Живеела на Льо Дьовен само от три месеца.
Малкия Жан бил импулсивен и се влюбил в нея от пръв поглед. Започнал да я посещава в Ла Усиниер, да сяда до нея на пейката и да й говори. Дебелия Жан я гледал безизразно, отначало с вял интерес, после с любопитство, може би малко ревност и накрая с отчаяна любов.
— Тя знаеше какво прави — каза сестра Терез. — Отначало си играеше — тя обичаше игрите. Малкия Жан беше още момче, след време щеше да я забрави. Но Дебелия Жан…
Баща ми, мълчалив човек с дълбока чувствителност, не бил като брат си. Тя го усетила и това я привлякло към него. Двамата се срещали тайно на дюните или в Ла Гулю. Дебелия Жан я научил да плава с лодка, тя му разказвала истории. Влиянието й се усещало в лодките, които той строял в задния си двор — в онези причудливи имена от книги и стихотворения, които никога не бил чел.
Но Брисман започнал да става подозрителен. Вината за това била най-вече на Малкия Жан: обожанието му не останало незабелязано в Ла Усиниер и макар че бил млад, бил много по-близко до възрастта на Елеанор, отколкото съпругът й. На Елеанор било забранено да ходи сама в Ле Салан и Клод се погрижил в Лез Имортел винаги да бъде в компанията на монахиня, която да я наглежда. Освен това Елеанор била бременна и Клод преливал от щастие.
Момчето се родило малко преждевременно. Тя го кръстила на Клод — островната традиция го изисква, — но с типичната си своенравност вписала в свидетелството за раждане още едно, тайно име, което никой не трябвало да вижда.