Аристид не беше убеден.
— Попадне ли в Нид’Пул — каза, — може да потъне право надолу и да ни трови половин век.
— Е, ти го правиш от по-дълго — отбеляза Матиас Геноле, — а пък още сме живи.
Това беше посрещнато с нервен смях. Анжело поднесе по още едно. После от вътрешността на бара някой извика за тишина и ние видяхме групичка клиенти, скупчени около телевизора.
— Ш-шт! Говорят за това.
Има някои новини, които могат да се възприемат единствено в мълчание. Ние слушахме новината като деца, с широко отворени очи, докато от екрана говореха за злополуката. Дори Аристид мълчеше. Стояхме като вкаменени, залепнали за телевизора, вперили погледи в малкото червено кръстче, отбелязващо мястото на катастрофата.
— Близо ли е? — тревожно попита Шарлот.
— Близо е — отвърна Омер тихо, пребледнял като платно.
— Проклети новини — избухна Аристид. — Тия на континента не могат ли да покажат нормална карта, хе? На тази глупава диаграма се вижда, че е на двайсет километра от нас! Няма ли подробности?
— Какво ще стане, ако стигне до тук? — прошепна Шарлот.
Матиас се опита да отговори равнодушно:
— Ще измислим нещо. Ще се обединим. И преди сме го правили.
— Не по такъв повод! — извика Аристид.
Омер промърмори нещо под носа си.
— Какво казваш? — попита Матиас.
— Казах, че ми се иска Руже да беше още тук.
Всички се спогледахме. Никой не възрази на думите му.
68
Същата вечер, окуражени от дьовиноаз, започнахме да правим каквото можем. Доброволци стояха на смени пред телевизорите и радиото, за да научават всяка нова информация за катастрофата. Илер, който имаше телефон, беше назначен за официална свръзка с континента. Работата му беше да се обажда до бреговата охрана, както и до пристанищата, за да бъдем готови. В Ла Гулю бяха разположени постове за наблюдение, които се сменяха на всеки три часа. Ако има нещо, което трябва да се види, каза мрачно Аристид, щеше да се появи първо там. Нещо повече, устието на канала беше драгирано и отрязано от открито море с помощта на камъни от Ла Гризнос и цимент, останал от Бушу.
— Поне солния канал можем да опазим — каза Матиас. Аристид за пръв път се съгласи без възражения.
Към полунощ се появи Ксавие Бастоне — очевидно двамата с Гислен бяха излизали със „Сесилия“ — и донесе новината, че корабът на бреговата охрана все още стои оттатък Ла Жьоте. Изглежда, че катастрофиралият танкер е бил застрашен, но властите едва през последните дни са съобщили за това. Ксавие каза, че изгледите не са оптимистични. Има южен вятър, който ако се задържи, ще докара петрола право към нас. А ако това стане, само чудо може да ни спаси.
Сутринта на фестивала на света Марина ни завари паднали духом. Работата на входа на солния канал напредваше, но не достатъчно бързо. Дори с подходящите материали подръка, каза Матиас, ще ни трябва поне седмица, за да укрепим преградата. В десет часа сутринта до селото достигнаха слухове за черно петно, забелязано на няколко километра от Ла Жьоте, и ние седяхме разтревожени и уплашени. Пясъчните плитчини вече бяха почернели и макар замърсяването да не беше стигнало брега, със сигурност щеше да го стигне за двайсет и четири часа.
Въпреки всичко, каза Тоанет, не бива да пренебрегваме Светицата в деня на празника й, затова в селото вече течаха обичайните приготовления: пребоядисването на малката ниша, цветята на Поент, огън, запален до руините на църквата.
Дори с бинокъл още не се виждаше какво представлява черното петно, но Аристид каза, че е много голямо, а с прилива тази вечер и вятъра от юг много скоро ще се излее на Ла Гулю. Следващият прилив трябваше да започне към десет вечерта и още от следобед няколко души от селото гледаха от Поент Гризнос с цветя, дарове и изображения на Светицата в ръце. Тоанет, Дезире и много от старите бяха склонни да вярват, че единственото решение на проблема е молитвата.
— И преди е правила чудеса — обяви Тоанет. — Винаги има надежда.
По-късно следобед черният прилив се виждаше с просто око. Петното прозираше изпод вълните, търкаляше се откъм пясъчните ивици, правеше по-тъмни сенките на скалите. Още не се виждаше гориво във водата, дори тънък слой, но както каза Омер, това може да е особен вид гориво, лош вид, дори по-лош, отколкото в миналото. Вместо да плува на повърхността, то трепкаше, потъваше, спускаше се до дъното, като тровеше всичко. Техниката може да прави ужасни неща, нали? Всички клатеха глави, но никой не знаеше със сигурност. Ние не разбирахме от тези неща, затова до началото на вечерта легендите за черния прилив бяха се разраснали до заплашителни размери. Ще се появят двуглави риби, твърдеше Аристид, и отровни раци. Дори само да ги докоснеш, ще се заразиш. Птиците ще полудеят, лодките ще бъдат повлечени към дъното от тежестта на натрупаната утайка. Кой знае, може дори точно черният прилив да е докарал медузите. Но въпреки всичко — може би заради него — Ле Салан си стоеше здраво и читаво.