Изчаках да се стъмни и тогава излязох от къщата. Вятърът, винаги най-силен в тази част на острова, сега духаше откъм юг и биеше тъпаните на своя мъртвешки танц по прозорците и вратите. Зачудих се дали ще има буря. Южният вятър е лош вятър, казват островитяните. В нощта на света Марина това не е добър знак.
Когато поех към Поент Гризнос, плътно загърната в палтото си, вече виждах светлината от мангалите край водата. Някога там се е издигала църква. Рухнала е преди около сто години, морето я е поглъщало хапка по хапка, докато е останала само една руина — част от северната стена; на фона на изтърканите от времето камъни още се вижда нишата, където някога е било мястото на Светицата. На малката кула над нишата някога е висяла камбана — Ла Маринет, единствената камбана на църквата „Света Марина“, — но отдавна я няма. Една легенда разказва, че паднала в морето, други разправят, че Ла Маринет била открадната и претопена за отпадъци от безскрупулен усиниерец, който бил прокълнат от света Марина и полудял от призрачния камбанен звън. Понякога този звън още се чува: само във ветровити нощи, като предвестник за нещастие. Циниците обясняват глухия звън със свистенето на южния вятър между скалите и пукнатините на Поент Гризнос, но саланци знаят истината: това е Ла Маринет, която продължава да звъни като предупреждение, която още ги наблюдава от морското дъно.
Когато наближих Поент, започнах да различавам силуетите на осветената стена на старата църква. Бяха много, най-малко трийсет, повече от половината село. Отец Албан, островният свещеник, стоеше край водата с потир и пасторал в ръце. На светлината от огньовете изглеждаше побелял и изпит. Когато минах, ме поздрави сдържано и без следа от учудване. Усетих, че мирише на риба: расото му беше грижливо затъкнато в непромокаеми рибарски ботуши.
Традиционната церемония представлява странна гледка, макар че жителите на Ле Салан изобщо не си дават сметка колко живописни са отстрани. Те не са като мен и майка ми: повечето са ниски и набити, с дребни келтски черти, чернокоси, синеоки. Поразителната им хубост обаче бързо повяхва и на стари години заприличват на готически гагуили, облечени в черно, точно като предците си, а жените носят бели шапки. Като че ли три четвърти от населението неизменно е на възраст над шейсет и пет години.
Огледах лицата бързо, с надежда. Вечно опечалени старици, дългокоси старци с рибарски гети, черни палта или моряшки куртки и ботуши, двама млади мъже в рибарски дрехи, освежени от ярки ризи. Баща ми не беше сред тях.
Празничната атмосфера, която помнех от детството си, тази година като че ли липсваше, около ковчега имаше малко цветя и почти не се забелязваха обичайните дарове. Стори ми се, че селяните гледат мрачно, като хора под обсада. Цареше атмосфера на напрегнато очакване.
Накрая се появи — светлинка от лампа откъм дюните оттатък Поент Гризнос и жалните звуци на свирачите на биниу. Процесията в чест на света Марина беше тръгнала. Биниу е традиционен инструмент, когато се свири добре на него, звучи като гайда. Сега звуците му напомняха котешки писъци, пронизителни тонове, които прорязваха монотонното свистене на вятъра.
Вече виждах поставката, на която стоеше Светицата, четирима мъже — по един от всеки край — се мъчеха да я удържат, докато вървяха по неравната земя. Когато процесията наближи, успях да различа някои детайли: купчината червени и бели цветя в краката на света Марина, церемониалните й одежди, хартиените фенери, пресният варак върху стария камък. Отзад вървяха саланските деца, поруменели от жулещия вятър, с треперещи от изтощение и нерви гласчета. Познах внука на Капюсин, кръглоликия Лоло, и приятеля му Дамиен, двамата подтичваха леко по пясъка, като държаха в ръце хартиени фенери единият зелен, другият червен.
Процесията заобиколи последната дюна. В този момент вятърът подхвана единия от фенерите, той избухна в пламъци и на ярката светлина видях баща си.