Флин и аз стояхме объркани. Тълпата мина точно покрай нас с викове и въпроси, озарена от люлеещи се фенери, но никой като че ли не ни забеляза. Всеки искаше да стигне пръв до Ла Гулю. По пътя през селото някои грабнаха гребла и мрежи, сякаш бяха готови тутакси да започнат операция по почистване на залива.
— Какво става? — попитах Флин, докато тълпата ни влачеше със себе си.
Той поклати глава.
— Ела да видим.
Стигнахме до бункера, който беше добър наблюдателен пункт. Под нас в Ла Гулю гъмжеше от светлини. Виждах няколко души, застанали в плитчините с фенери в ръце като ред светулки. Около тях се движеха черни контури, десетки, плаващи по повърхността или търкалящи се под вълните. Отдалеч чувах викове и — смях ли беше това? Черните очертания бяха прекалено неясни на слабата светлина, за да ги разпозная, но за миг ми се стори, че мярнах някаква форма, твърде геометрична, за да бъде естествена.
— Гледай — каза Флин.
Под нас гласовете ставаха все по-силни: още повече хора се бяха събрали край водата, някои даже бяха нагазили до под мишниците. Светлината от фенерите подскачаше по водата, по-нататък плитчините бяха неестествено, крещящо зелени.
— Продължавай да гледаш — каза Флин.
Определено беше смях: виждах хора, които се плискаха в плитчините на Ла Гулю.
— Какво става? — попитах аз. — Черният прилив ли е?
— Може и така да се каже.
Видях Омер и Ален да търкалят някакви тъмни предмети към брега. Други се присъединиха към тях. Предметите бяха с диаметър около един метър и правилна форма. Отдалеч ми се стори, че приличат на автомобилни гуми.
— Точно така — тихо каза Флин. — Това е Бушу.
— Какво? — почувствах се така, сякаш нещо в мен се беше скъсало. — Бушу?
Той кимна. Лицето му беше странно озарено от светлината на фенерите по брега.
— Мадо. Само това можеше да се направи.
— Но защо? Всичките ни усилия…
— Сега трябва да спрем течението към Ла Гулю. Да се отървем от плаващия риф и да изместим теченията. Така ако горивото стигне до Льо Дьовен, може да подмине Ле Салан. Това поне ви дава някакъв шанс.
Той беше излязъл по време на отлива. Беше използвал ножовка, за да пререже авиационните кабели, които свързваха отделните модули. Работа за половин час: приливът бе довършил останалото.
— Сигурен ли си, че това ще помогне? — попитах аз накрая. — В безопасност ли сме?
Флин сви рамене.
— Не знам.
— Не знаеш?
— Ех, Мадо, какво очакваш? — сега ми се стори отчаян. — Не мога да ви дам всичко! — той поклати глава. — Сега поне можете да се защитите. Ле Салан няма да загине.
— Ами Брисман? — глупаво попитах аз.
— Той е прекалено зает със своята част от острова, за да обръща внимание какво става тук. Последното, което чух, е, че си блъска главата как да премести сто тона вълнолом за двайсет и четири часа — Флин се усмихна. — Изглежда, че може би все пак идеята на Дебелия Жан е била добра.
За миг думите му ми се видяха непонятни. Бях толкова погълната от мислите си за черния прилив, че съвсем бях забравила за плановете на Брисман. Внезапно изпитах див прилив на радост.
— Ако Брисман също махне укрепленията си, всичко може да спре — казах аз. — Приливите и отливите ще се върнат към първоначалното си състояние.
Флин се разсмя.
— Малко барбекю на плажа. Трима туристи в задната стая. Три франка на човек за екскурзия до олтара на Светицата. Ще си броите стотинките. Няма пари, няма развитие, няма бъдеще, няма богатство — нищо няма.
Поклатих глава.
— Грешиш — казах му аз. — Ще има Ле Салан.
Той отново се разсмя, този път по-гръмогласно.
— Точно така. Ле Салан.
69
Знам, че не може да остане в Ле Салан. Глупаво е от моя страна да очаквам такова нещо. Оплел се е в твърде много лъжи и заблуди. Твърде много хора го мразят. Освен това в сърцето си той е човек от континента. Мечтае за градове и светлини. Колкото и да му се иска, не виждам как би могъл да остане. По същата причина и аз няма да замина; това е Дебелия Жан в мен, островът в мен. Баща ми обичаше Елеанор, но накрая не замина с нея. Островът намира начин да те задържи. Този път това е черният прилив. Сега разливът е на десет километра от нас, откъм Ноармутие. Никой не знае дали ще ни връхлети или ще отмине — дори бреговата охрана. Вече има поражения по крайбрежието на Ванде; телевизията показва картини от възможното ни бъдеще в отчайващо безвкусни жълто-кафяви тонове. Никой не може да предскаже със сигурност какво ще стане с нас; на теория разливът трябва да се движи по Гълфстрийма, но сега всичко е въпрос на километри, а и може да поеме по друг път.