Аристид продължаваше да ме гледа.
— За какво се върна, а? — попита той. — Тук вече нямаш нищо. Дойде да прогониш Дебелия Жан, така ли? Да му вземеш къщата? Парите?
— Не отговаряй — каза Капюсин. — Той е пиян.
Аристид не показа, че я е чул.
— Все същата си! — продължи старецът. — Идваш само когато ти потрябва нещо!
— Дядо — намеси се Ксавие, като сложи ръка на рамото му. Но Аристид го отблъсна. Макар че беше по-нисък с една глава от внука си, гневът му го превръщаше в гигант: очите му горяха зловещо като на пророк.
Жена му, която стоеше до него, ме погледна с безпокойство.
— Извинете — тихо каза тя. — Света Марина… нашият син…
— Мълчи! — изсъска Аристид и се обърна на бастуна си така рязко, че ако Дезире не стоеше наблизо, можеше да падне. — Мислиш ли, че нея я е грижа за това, а? Мислиш ни, че някого го е грижа?
Той тръгна към вратата, без да се обърне, като повлече дървения си крак по бетонния под, и роднините му го последваха. Изпратиха ги с мълчание.
Капюсин сви рамене.
— Не му обръщай внимание, Мадо. Просто е прекалил с чашките дьовиноаз. Наводнението, Светицата, а сега и твоето завръщане…
— Не разбирам.
— Няма нищо за разбиране — обади се Матиас Геноле. — Той е Бастоне. Главата му е пълна с камъни.
Това беше по-малко окуражително, отколкото може би изглеждаше: Геноле се мразеха с Бастоне от поколения.
— Горкият Аристид! Във всичко вижда някакъв заговор.
Обърнах се и видях дребна старица във вдовишки черни дрехи, седнала на висок стол зад мен. Тоанет Просаж, майка на Омер и най-възрастната жителка на селото.
— Ако питаш Аристид, хората все се опитват да го изместят, да му вземат спестяванията — хе! — тя се изсмя дрезгаво. — Сякаш не знаем, че ги профука всичките за ремонта на къщата си. Пресвета Марина, дори синът му да се върне след толкова години, нищо няма да намери, освен стара лодка и парче мокра земя, която дори Брисман няма да купи.
Матиас изсумтя.
— Този лешояд!
Напипах писмото в джоба си.
— Брисман?
— Разбира се — каза Тоанет. — Кой друг може да поиска такава земя?
Според Тоанет Брисман кроеше планове за Ле Салан. Планове колкото страховити, толкова и неясни. Разпознах в това традиционната неприязън на саланци към успелите усиниерци.
— Той може да оправи Ле Салан — хоп! и готово — продължи старицата, като щракна с пръсти. — Има пари и машини. Ще отводни земята, ще вдигне бентове при Ла Гулю — може да свърши всичко за шест месеца. Няма повече наводнения. Хе-хе! Естествено, за всяко нещо си има цена. Той не е направил пари от услуги на хората.
— Може би си струва да видите какво предлага.
Матиас ме погледна с горчивина.
— Какво, да се продадем на един усиниерец?
— Оставете я на мира — намеси се Капюсин. — Момичето не ви мисли злото.
— Да, но ако може да спре наводненията…
Матиас махна категорично с глава.
— Не можеш да укротиш морето — каза той. — То прави каквото си иска. Ако Светицата иска да се удавим, така и ще стане.
Научих, че е имало няколко лоши години. Въпреки закрилата на света Марина с всяка зима приливите ставали все по-заплашителни. Тази година дори „Рю дьо л’Осеан“ била наводнена, за пръв път от войната насам. Лятото също било необичайно лошо. Водата в залива придошла и половината село се намерило три фута под морската вода. Още се възстановявали от щетите.
— Така ще свършим като старото село — каза Матиас Геноле. — Накрая всичко потънало, дори църквата — той напълни лулата си и натъпка тютюна с мръсен палец. — Честна дума. И църквата. Ако Светицата не може да ни помогне, кой тогава?
— Това се казва черна година — заяви Тоанет Просаж. — Хиляда деветстотин и осемнайсета. През тази година сестра ми Мари-Лор умряла от инфлуенца, същата зима, в която съм се родила аз — тя размаха жилавия си палец във въздуха. — Та аз съм дете на черната година, никой не очаквал, че ще оцелея. Само че аз оцелях! Ако искаме и сега да оцелеем, трябва да направим нещо, не да се кълвем като чайки — старицата изгледа втренчено Матиас.
— Лесно е да се каже, Тоанет, но ако Светицата не ни закриля…
— Не ти говоря за това, Матиас Геноле, и ти знаеш добре.
Матиас сви рамене.
— Не аз започнах разправията — каза той. — Ако Аристид Бастоне поне веднъж си беше признал, че е сгрешил…
Тоанет се обърна към мен с блеснали от злоба очи.
— Виждаш ли го какъв е? Големи хора — стари хора, а се държат като деца. Нищо чудно, че на Светицата не й харесва.
Матиас се наежи.
— Моите момчета ли изпуснаха Светицата? — Капюсин го стрелна с поглед. Той се смути. — Извинявай — каза. — Никой не обвинява Дебелия Жан. Ако има нещо, Аристид е виновен. Не позволи на внука си да носи Светицата, защото не можело да има двама Геноле и един Бастоне. Разбира се, той не можеше да участва. С този дървен крак… — Матиас въздъхна. — И преди ви казах. Годината ще бъде лоша. Нали чухте как бие Ла Маринет?