— Не беше Ла Маринет — отвърна Капюсин и машинално кръстоса пръстите на лявата си ръка срещу лош късмет. Забелязах Матиас да прави същото.
— Казах ви, че ще стане така, вече трийсет години…
Матиас отново кръстоса пръсти.
— Седемдесет и втора. Тя беше лошата година.
Знаех за това. Тогава бяха загинали трима души от селото, сред които и братът на баща ми. Матиас отпи от чашката си с дьовиноаз.
— Тогава Аристид си беше помислил, че е намерил Ла Маринет, нали знаете. Онази пролет, когато загуби крака си. После се оказа, че е стара мина, останала от първата война. Каква лоша шега, нали?
Съгласих се с него. Слушах го съвсем учтиво, макар че бях чувала тази история много пъти в детството си. Нищо не се е променило, казах си почти с отчаяние. Дори историите бяха стари и износени като обитателите на селото, прехвърляни многократно като зърна на броеница. Почувствах как в мен се надигат жалост и нетърпение и въздъхнах дълбоко. Матиас продължи, без да ми обръща внимание, сякаш случката, за която разказваше, беше станала вчера.
— Онова нещо беше заровено в пясъка. Звънеше, като го уцелиш с камък. Всички деца се изреждаха да го замерят с пръчки и камъни, за да звъни. След няколко часа приливът го измъкна от пясъка и то избухна ей-така, от само себе си, на около сто метра от там, където сега е Ла Жьоте. Изби всичката риба чак до Ле Салан. Хе! — Матиас смукна от лулата си с мрачно удоволствие. — Дезире наготви цял казан рибена чорба, понеже не искаше всичката тази риба да отиде на вятъра. Изтрови половината село — той ме погледна със зачервени от умора очи. — Не разбрах чудо ли беше, какво ли.
Тоанет кимна в знак на съгласие.
— Каквото и да беше, обърна ни късмета. Синът на Аристид, Оливие, загина същата година, и… е, знаеш — погледна ме така, сякаш беше произнесла името.
— Малкият Жан.
Тя отново кимна.
— Ех! Тези братя! Да можеше да ги чуеш в онези дни! — каза старицата. — Бяха бъбриви като свраки. Не можеха да се наприказват!
Матиас отпи глътка дьовиноаз.
— Лошата година взе душата на Дебелия Жан, както взе къщите край Ла Гулю. Имаше големи приливи и отливи, но не по-големи от друга година — той въздъхна с мъчително задоволство и махна към мен с лулата си. — Предупреждавам те, момиче. Не се заседявай тук. Защото още една година като тази…
Тоанет стана и погледна през прозореца към небето. Оттатък Поент мъждукаше мътнооранжевият хоризонт, озаряван от далечни мълнии.
— Чакат ни лоши времена — отбеляза тя без видима тревога. — Точно като през седемдесет и втора.
7.
От дима, който излизаше от върха му, заключих, че Флин си приготвя закуска.
От цялото село Ле Салан тъкмо Ла Гулю бе пострадала най-много през годините. Островът беше лошо засегнат от ерозия и пътеката, която помнех от детството си, се бе свлякла в морето и на липсващото място беше останал кален каменист склон. Редът стари крайбрежни колиби, които помнех, бе изчезнал; само една беше оцеляла и сега стоеше като дългокрако насекомо на скалите. Тесният залив се беше разширил, макар да личеше, че са се опитвали да го укрепят — откъм западната страна още се виеше груба стена от камъни, замазани с хоросан, но с времето и тя беше поддала, оставяйки залива на волята на приливите. Започвах да разбирам песимизма на Матиас Геноле: при по-силен прилив и вятър отзад водата можеше да се изкачи по склона, да прелее отвъд дигата и да наводни пътя. Но при Ла Гулю забелязах нещо далеч по-показателно. Купищата водорасли, които обикновено се задържаха на брега дори през лятото, сега бяха изчезнали, оставяйки след себе си ивица голи камъни, по които нямаше дори тиня. Това ме озадачи. Нима ветровете се бяха променили? По стара традиция всичко неизменно се връщаше в Ла Гулю. Днес тук нямаше нищо: нито водорасли, нито стари отломки, нито дори късче плавей. Чайките като че ли също го бяха забелязали: те пищяха гневно една на друга, кръжаха във въздуха, но никога не кацаха за дълго, за да се нахранят. В далечината пръстенът на Ла Жьоте образуваше бледи къдрици на тъмната водна повърхност. Баща ми не се виждаше никъде по брега. Може би е отишъл в Ла Буш, казах си: гробището беше малко по-далеч от селото, оттатък Ла Гулю. Бях ходила там няколко пъти, но не много често — на Льо Дьовен умрелите са грижа на мъжете.