Постепенно долових нечие присъствие наблизо. Може би по движението на чайките: със сигурност човекът не вдигаше шум. Обърнах се и видях Флин на няколко крачки зад мен, загледан в същата посока към морето. Носеше две кошчета за ловене на омари, а на рамото му висеше брезентова чанта. Кошчетата бяха пълни и на двете беше изписано с червено „Б“ — Бастоне.
Кражбата е единственото престъпление, на което тук се гледа сериозно. Да крадеш от чуждия улов е също толкова лошо, колкото да спиш с чужда жена.
Флин ме удостои с усмивка, в която нямаше и следа от разкаяние.
— Не е за вярване какви неща донася морето — весело отбеляза той и махна с едното кошче към Поент. — Реших да дойда по-рано и да огледам, преди половината село да е дошло да търси Светицата.
— Светицата ли?
Флин поклати глава.
— Боя се, че на Поент няма и следа от нея. Сигурно отливът я е отнесъл. Тук теченията са толкова силни, че вече може да е на половината път към Ла Гулю.
Нищо не казах. Един прилив не е достатъчен, за да се отвърже кошче с омари. Когато бях малка, Геноле и Бастоне се дебнеха едни други край дюните с пушки, заредени с каменна сол, с надеждата да хванат някого от враговете си как краде от улова им.
— Голям късметлия сте — отбелязах аз.
Очите му светнаха.
— Не се оплаквам.
След секунда вниманието му вече беше другаде: той разрови с босия си крак мъничките перли див чесън, които растяха в пясъка. Когато събра достатъчно, Флин се наведе и ги прибра в един от джобовете си. Долових острия им аромат, който се разнесе из соления въздух. Спомних си как някога и аз ги събирах за рибената яхния на майка ми.
— Преди години тук имаше пътека — казах аз и погледнах към залива. — По нея слизах към плитчините. Вече я няма.
Флин кимна.
— Тоанет Просаж помни как тук е имало цяла улица с къщи и кей, и малък плаж, и какво ли още не. Всичко се е свлякло във водата още преди много години.
— Плаж? — реших, че е възможно. Някога при отлив до пясъчните ивици на Ла Жьоте можеше да се стигне пеша от Ла Гулю, подобни на жълти китове, с течение на времето те бяха мигрирали заедно с променливите течения. Погледнах към самотната крайбрежна колиба, която стърчеше никому ненужна над скалите.
— На острова нищо не е в безопасност.
Отново хвърлих поглед към двете кошчета. Флин беше вързал омарите, за да не се бият.
— През нощта „Елеанор“ на Геноле се е откъснала от котвата — продължи той. — Те мислят, че това е работа на Бастоне. Но може и да е от вятъра.
Разбрах, че Ален Геноле, синът му Гислен и баща му Матиас са станали призори да търсят следи от изчезналата „Елеанор“. Тя беше солидна плоскодънна рибарска лодка, възможно бе отливът да я е отнесъл и сега да стои непокътната някъде в плитчините. Звучеше прекалено оптимистично, но си струваше да се провери.
— Баща ми знае ли? — попитах аз.
Флин сви рамене. По изражението на лицето му виждах, че вече смята „Елеанор“ за изгубена.
— Може и да не е чул. Снощи не се е прибирал, нали?
Вероятно учудването се бе изписало на лицето ми, защото той се усмихна.
— Аз спя много леко — каза. — Чух го да отива към Ла Буш.
Ла Буш. Значи предположението ми беше вярно.
Тишина, смущавана единствено от писъците на чайките. Чувствах, че Флин очаква да му отговоря, и отново се запитах какво му е разказвал Дебелия Жан за себе си. Спомних си за пощенската кутия, пълна с непрегледана поща, за повредената снимка от рождения ми ден.
— Той е особен човек — казах аз накрая. — Трябва да се научите да гледате на нещата като него. Трябва да се потрудите, за да го разберете.
— Дълго време сте отсъствали.
— Познавам баща си.
Последва мълчание, през което Флин си играеше с огърлицата от корали на врата си.
— Не сте ходили там още, нали?
— Не. Това място не е от любимите ми. Защо?
— Елате — каза той, като остави кошчетата с омари и ми подаде ръка. — Има нещо, което си струва да видите.
Ла Буш винаги изненадва посетителите, които идват тук за пръв път. Може би заради размерите си: безкрайни пътеки и алеи с надгробни камъни, всичките с имена на саланци, стотици, може би хиляди Бастоне, Геноле, Просаж, дори нашите Прасто, наредени един до друг като уморени летовници на плаж, забравили всякакви различия помежду си.
Второто учудващо нещо е големината на самите камъни: гиганти от островен гранит, поръбени и лъснати от вятъра, застанали непоклатимо, закотвени в непокорната пръст единствено благодарение на тежестта си. За разлика от живите си съселяни, мъртвите саланци са общителни хора: когато пясъците се местят, те си ходят на гости от гроб на гроб, необременени от семейните вражди. За да ги накараме да кротуват, ние ги затискаме с колкото може по-тежки камъни. Камъкът на Малкия Жан е масивен къс розово-зелен островен гранит, който покрива гроба изцяло, сякаш Малкия Жан не е бил заровен достатъчно дълбоко.