Както виждате, Льо Дьовен не е райско кътче. Подобно на нашата светица покровителка Марин дьо ла Мер, прегърбеният му силует изглежда суров и примитивен на вид. Тук рядко идват туристи. Малко са нещата, които могат да ги привлекат. Ако от вятъра тези островчета заприличват на танцьорки с развени поли от тюл, то Льо Дьовен е момичето в задния ред на трупата — доста едричко, — забравило стъпките си. Изостанали сме ние двете, тя и аз. Танцът продължава без нас. Но островът държи на облика си. Нищо и никаква ивица земя, дълга само няколко километра, и все пак има свой собствен характер, диалекти, ястия, традиции, облекло, които я отличават както от другите острови, така и от континенталната част на Франция. Жителите тук мислят за себе си като за дьовиняни, а не като за французи или дори вандийци. Те нямат пристрастия към политици. Малцина от синовете им си правят труда да отбиват военна служба. На такова далечно разстояние от центъра на събитията това изглежда абсурдно. На такова далечно разстояние от ръката на закона и държавността Льо Дьовен следва свои собствени правила.
Което обаче не означава, че чужденците не са добре дошли. Тъкмо обратното: ако знаехме как да поощрим туризма, щяхме да го направим. В Ле Салан туризмът е синоним на благополучие. Ние гледаме към отсрещния бряг на Ноармутие, към хотелите и частните пансиони, и магазините, и големия елегантен мост, който се протяга над водата от континента. Тук през лятото по шосетата тече поток от коли — с чуждестранни регистрационни номера и обемисти багажи по покривите, — плажовете чернеят от народ и ние се мъчим да си представим какво щеше да бъде, ако всичко това беше наше. Но дори малка част от него надхвърля границите на въображението ни. Туристите — неколцината, които стигат чак дотук — упорито отсядат в Ла Усиниер, на близкия край на острова. Няма какво да търсят в Ле Салан с неговия каменист бряг без плаж, с дюните от камък, слепени с твърд пясък, със суровия неспирен вятър.
Хората в Ла Усиниер знаят това. Вече никой не помни откога съществува враждата между усиниерци и саланци, отначало поради религиозни разногласия, после поради спорове за риболовна територия, право на строеж, търговия и — неизбежно — земя. Обработваемата земя принадлежи по право на онези, които са я разработили, и на техните потомци. Тя е единственото богатство на саланци. Но Ла Усиниер контролира доставките от брега (най-старият местен род държи единствения ферибот) и определя цените. Ако усиниерец има възможност да измами саланец, непременно ще го стори. Ако пък саланец успее да надхитри усиниерец, цялото село споделя радостта му от победата.
А Ла Усиниер си има тайно оръжие. Нарича се Лез Имортел, малък пясъчен плаж на две минути път от пристанището, защитен откъм едната страна от стар вълнолом. Тук, на завет от западните ветрове, водата се пени от платноходки. Това е единственото безопасно място за къпане или плаване, встрани от силните течения, които се разцепват в носа. Тъкмо на плажа — този каприз на природата — се дължи разликата между двете общности. Селото се е разраснало до малко градче. Поради това Ла Усиниер просперира — според стандартите на острова. Тук има ресторант, хотел, кино, дискотека, къмпинг. През лятото малкото пристанище гъмжи от увеселителни корабчета. В Ла Усиниер се намират кметът на острова, полицаят, полицейският участък, единственият тукашен свещеник. Много семейства от континента през август наемат къщи тук, като докарват със себе си търговията.
В същото време през лятото в Ле Салан е мъртвило, селото се задъхва и вехне от вятъра и жегата. Но въпреки всичко за мен то е моят дом. Не е най-красивото кътче на земята, дори не е най-гостоприемното. Но тук е моето място.
Всичко се връща. Тук, в Льо Дьовен, това е максима. За хора като нас, които живеят на безвкусно одрипания край на Гълфстрийм, тези думи са уверение в надежда. Накрая всичко се връща. Разбити лодки, писма в бутилки, шамандури, товар от потънали кораби, рибари, изгубени в морето. Притегателната сила на Ла Гулю е неудържима и малцина успяват да й устоят. Завръщането може да стане след години. Континентът е примамлив заради парите, градовете и лудешкия си живот. Три на всеки четири деца напускат острова на осемнайсет, подгонени от мечти за света отвъд Ла Жьоте. Но Лакомницата е търпелива, освен че е гладна. И за такива като мен, които нямат причина да пускат котва, завръщането като че ли е неизбежно.
Някога аз имах история. Не че сега това е от значение. В Льо Дьовен никой не се интересува от друга история, освен от местната. Водата изхвърля на брега какви ли не предмети — отломки, плажни топки, мъртви птици, празни портфейли, скъпи спортни обувки, пластмасови прибори за хранене, дори хора — и никой не пита за произхода им. Морето отнася обратно непотърсеното. По тази оживена магистрала понякога минават морски твари, медузи, акули, морски кончета и морски звезди, дори някой случаен кит. Едни остават, други си отиват, случайни любопитни забележителности, които хората зяпат и забравят веднага щом животните напуснат крайбрежните води. За островитяните не съществува нищо отвъд Ла Жьоте. От тази точка нататък пустият хоризонт се простира чак до Америка. Никой не дръзва да се отдалечи от брега. Никой не се интересува от приливите и отливите, както и от нещата, които донасят. Никой освен мен. Самата аз съм отломка, затова чувствам, че имам право на това.