Наближавахме къщата. Вече виждах над дюните червените керемиди на покрива. От комина излизаше тъничка струйка дим. Флин вървеше до мен с наведена глава, без да говори, косата скриваше изражението на лицето му.
Изведнъж спря. В къщата имаше някой: стоеше на прозореца в кухнята. Не можех да различа чертите на лицето му, но масивният силует не можеше да се сбърка: едра мечешка фигура, лице, долепено до стъклото на прозореца.
— Дебелия Жан? — прошепнах аз.
Флин поклати глава, очите му гледаха предпазливо.
— Брисман.
8
Не се беше променил. Беше остарял. Побелял. Наедрял в кръста, но все така обут в еспадрили и с рибарска шапка на главата, както в детските ми години, дебелите му пръсти — отрупани с пръстени, ризата — с петна от пот под мишниците, макар че навън бе хладно. Когато влязох, той стоеше до прозореца с голяма чаша, от която се вдигаше пара. Силният аромат на кафе с арманяк беше и изпълнил стаята.
— А, това била малката Мадо! — гласът му отекна звучно с богати, звънливи тонове. Усмивката му беше открита и заразителна. Мустаците, макар и посивели, сега изглеждаха по-пищни от всякога, като на водевилен комедиант или на комунистически диктатор. Той направи три бързи крачки напред и ме обгърна с луничавите си ръце.
— Мадо, толкова, толкова се радвам да те видя! — прегръдката му, както и всичко останало в него, беше щедра. — Направих кафе. Надявам се да нямаш нищо против. Пък и ние сме роднини, нали? — аз кимнах, полузадушена в прегръдките му. — Как е Адриен? А децата? Племенникът ми не пише много често.
— Сестра ми също.
Той се засмя на думите ми — смях, богат като аромата на кафето.
— Младост, ех! А ти — ти! Дай да те видя. Пораснала си! Караш ме да се чувствам стогодишен старец, но си струва. Приятно ми е да видя личицето ти, Мадо. Хубавото ти личице.
Почти бях забравила това — неговия чар. Умееше да те завари неподготвен, да те обезоръжи. Зад пищната външност прозираше и ум, очите му бяха проницателни, тъмносиви, почти черни. Да, в детските си години го харесвах. Харесвах го и сега.
— Селото още е наводнено, нали? Лоша работа — той въздъхна оглушително. — Сигурно сега ти се струва много различно отпреди. Но не за всички е така, нали? Остров. Младите хора търсят повече забавления, отколкото един беден стар остров може да им предложи.
Усещах присъствието на Флин, който продължаваше да стои пред вратата със своите кошчета с омари. Сякаш не му се влизаше, макар че същевременно долавях любопитството му, както и нежелание да ме остави насаме с Брисман.
— Влезте — предложих му аз. — Ще пийнем кафе.
Флин поклати глава.
— Ще се видим по-късно.
— Остави го — Брисман, който само веднъж погледна към англичанина, отново се обърна към мен и дружески сложи ръка на раменете ми. — Той не е важен. Искам да ми разкажеш всичко за себе си.
— Мосю Брисман…
— Клод. Моля те, Мадо — безкрайното му дружелюбие беше малко тромаво, като на гигантски Дядо Коледа. — Но защо не ми съобщи, че смяташ да се връщаш? Почти се бях отчаял, че няма да си дойдеш.
— Не можах да дойда по-рано. Майка ми беше болна.
За миг ме обзеха спомени: миризмата на стаята й, съскането на аспиратора, нотката в гласа й, когато споменах за идеята си да се върна, дори само за кратко.
— Знам — той ми сипа кафе. — Съжалявам. А сега и тази история с Дебелия Жан — Брисман се настани на един стол, който изскърца под тежестта му, и потупа мястото до себе си. — Радвам се, че дойде, малка ми Мадо — каза той простичко. — Радвам се, че ми се довери.
Първите години след заминаването ни от Льо Дьовен бяха най-трудните. За късмет бяхме силни. Но романтичната природа на майка ми се претопи в напрегната, боязлива практичност, която се оказа много полезна. Тъй като не ставаше за каквато и да било квалифицирана работа, майка ми си намери място като чистачка срещу скромно заплащане. Въпреки това бяхме бедни.
Дебелия Жан не ни изпращаше пари. Майка ми гледаше на това с горчиво задоволство, като се чувстваше реабилитирана. В училище — голям парижки лицей — моите износени дрехи ме отчуждаваха допълнително от останалите.
Но Брисман ни помогна по свой начин. Бяхме станали роднини в края на краищата, макар да не носехме едно и също име. Той не ни изпращаше пари, но за Коледа получавахме колети с дрехи и книги, а по-късно и бои, когато научи за моя интерес към рисуването. В училище бях намерила убежище в къта по изкуствата, който ми напомняше донякъде за работилницата на баща ми с тихото суетене и миризмата на пресни стърготини. Започнах да чакам часовете по изкуство. Имах дарба. Рисувах с цветни моливи плажове, рибарски лодки и ниски варосани къщурки с надвиснали над тях мрачни небеса. Разбира се, майка ми не харесваше картините ми. По-късно те станаха основният ни източник на препитание, но това не я накара да ги харесва повече. Тя подозираше, макар и никога да не го е казвала, че по този начин нарушавам съгласието помежду ни.