10
На излизане от къщата срещнах Ален Геноле и сина му Гислен, които идваха от селото по другия път. Бяха задъхани и изглеждаха по-въодушевени от обичайното за резервирания си островен нрав. Двамата много си приличаха, имаха типичните за тукашните жители остри черти, но докато бащата носеше традиционната моряшка риза, Гислен беше облечен в отровножълта фланелка, която светеше като неон на мургавата му кожа. Когато ме видя, той се усмихна и бързо се затича по голямата дюна.
— Мадам Жан — каза запъхтян, като спря да си поеме дъх. — Налага се да заемем трактора с ремаркето от задния ви двор. Спешно е.
Отначало бях сигурна, че не ме е познал. Това беше Гислен Геноле, с две години по-голям от мен, бяхме играли заедно като деца. Наистина ли ме нарече мадам Жан?
Ален ми кимна за поздрав. Той също беше разтревожен, но явно не смяташе, че работата е толкова спешна, та да се налага да тича.
— „Елеанор“ — извика той през дюната. — Видели са я в Ла Усиниер, точно до Лез Имортел. Отиваме да я докараме, но ни трябва тракторът на баща ви. Той вкъщи ли си е?
Поклатих глава.
— Не знам къде е.
Гислен изглеждаше обезпокоен.
— Не можем да чакаме — каза той. — Трябва да го вземем веднага. Може би вие… ако му обясните за какво е…
— Разбира се, че можете да го вземете — бързо реших аз. — Ще дойда с вас.
При тези думи Ален, който ни беше настигнал, ме погледна колебливо.
— Не мисля, че…
— Баща ми е построил тази лодка — казах твърдо. — Няколко години преди да се родя. Никога няма да ми прости, ако не помогна. Знаете колко е привързан към нея.
Дебелия Жан не беше просто привързан към нея, както добре си спомнях. „Елеанор“ бе първата от неговите „госпожици“, не най-красивата, но може би най-скъпата на сърцето му. Мисълта, че може да се изгуби, ме изпълваше със смут.
Ален сви рамене. Лодката беше неговата прехрана, чисто и просто. Нямаше място за чувства, когато ставаше дума за пари. Докато Гислен тичаше за трактора, аз ясно осъзнавах чувството на облекчение, което изпитвах, сякаш това затруднение беше нещо като амнистия.
— Сигурна ли сте, че ви се занимава с това? — попита Ален, докато синът му прикачваше ремаркето към стария трактор. — Няма да е много забавно.
Почувствах се обидена от небрежната му забележка.
— Искам да помогна.
— Щом искате.
„Елеанор“ беше заседнала в скалите на около петстотин метра от Ла Усиниер. Тласкана от прилива, беше се заклещила и макар че морето бе все още относително спокойно, вятърът духаше силно и при всяка вълна блъскаше наранения корпус в скалата. Малка група саланци, сред които Аристид, внукът му Ксавие, Матиас, Капюсин и Лоло, наблюдаваха от брега. Жадно се вглеждах в лицата, но баща ми не беше сред тях. Видях Флин с рибарските му ботуши и вълнен пуловер, преметнал брезентовата си чанта през рамо. Скоро към тях се присъедини приятелят на Лоло Дамиен: сега, когато го видях застанал до Ален и Гислен, забелязах, че и той има чертите на Геноле.
— Отдръпни се, Дамиен — каза Ален, щом го видя да се приближава. — Не искам да ми се мотаеш в краката.
Дамиен го изгледа намръщен и седна на една скала. Когато го погледнах пак, той беше запалил цигара и пушеше, презрително обърнал гръб. Ален, който не откъсваше поглед от „Елеанор“, сякаш не го забелязваше.
Седнах до момчето. В началото не ми обръщаше внимание. После любопитството му надделя и то ме погледна.
— Чух, че живееш в Париж — каза тихо. — Как изглежда?
— Като всеки друг град — отговорих му аз. — Голям, шумен, пренаселен.
За миг ми се стори посърнал. После се оживи:
— Като европейските градове може би. Американските са различни. Брат ми си купи американска фланелка. Сега е с нея.
Аз се усмихнах, отвръщайки очи от неоновия торс на Гислен.
— В Америка ядат само хамбургери — намеси се Ален, без да сваля поглед от своята „Елеанор“ — и всички момичета са дебели.
Момчето се възмути.
— Откъде знаеш? Никога не си ходил там.
— Ти също.
На близкия вълнолом край малкия пристан няколко усиниерци също наблюдаваха повредената лодка. Жожо льо Гоелан, стар усиниерец с моряшки маниери и циничен поглед, ни махна с ръка.
— Идвате да погледате, а? — извика той усмихнат.
— Махай се, Жожо — отсече Ален. — Хората имат работа.
Жожо се засмя.
— Никаква работа няма да свършите, ако се опитвате да я стигнете от тук — каза той. — Наближава приливът, а има и вятър от морето. Няма да се учудя, ако загазите.
— Не му обръщай внимание — посъветва го Капюсин. — Приказва така още откакто дойдохме.