Жожо изглеждаше засегнат.
— Мога да я докарам до брега — предложи той. — Ще я издърпам от скалите с моята „Мари Жозеф“. Лесно ще докарате трактора по пясъка. Лесно ще я натоварите.
— За колко? — попита Ален с подозрение.
— Е, да сметнем: лодката, труда, входа… Кажи го хиляда.
— Вход ли? — разгорещи се Ален. — За къде?
Жожо се ухили самодоволно.
— За Лез Имортел, разбира се. Това е частен плаж. Нареждане на мосю Брисман.
— Частен плаж! — Ален погледна към „Елеанор“ и се намръщи. — Откога?
Жожо грижливо си запали фас от цигара „Житан“.
— Само за гости на хотела — каза той. — Не може разни нехранимайковци да замърсяват плажа.
Това беше лъжа и всички го знаеха. Виждах как Ален преценява възможността да издърпа „Елеанор“ на ръка.
Изгледах Жожо.
— Познавам мосю Брисман — казах му аз — и не мисля, че ще тръгне да събира такса за вход на плажа.
Жожо се подсмихна.
— Защо не идеш да го питаш? — предложи той. — Да видим какво ще ти каже. Имаш време, „Елеанор“ няма скоро да помръдне.
Ален отново погледна своята „Елеанор“.
— Ще се справим ли? — промърмори той на Гислен.
Гислен сви рамене.
— Ще можем ли, Руже?
Флин, който по време на препирнята бе тръгнал със своята чанта към вълнолома, сега се върна без нея. Погледна лодката и поклати глава.
— Не мисля — каза той. — Не и без „Мари Жозеф“. По-добре да направим както казва преди идването на прилива.
„Елеанор“ беше тежка лодка, предназначена за лов на стриди, с нисък кил за по-лесен достъп до плитчините и оловно покритие отдолу. От напора на наближаващия прилив скоро щеше да стане невъзможно да се повдигне от скалите. Да чакаме отлива, тоест да стоим десет часа и повече, би означавало да я повредим още повече. Самодоволната усмивка на Жожо се разшири.
— Мисля, че можем да се справим — казах аз. — Трябва да обърнем носа натам, срещу вятъра. Щом я докараме на плиткото, ще използваме ремаркето.
Ален погледна към мен, после към другите саланци. Виждах, че се опитва да пресметне силата ни, да прецени колко ръце са необходими за тази работа. Погледнах назад, като се надявах да видя лицето на Дебелия Жан между останалите, но от него нямаше и следа.
— Аз ще участвам — каза Капюсин.
— И аз — обади се Дамиен.
Ален се намръщи.
— Вие, момчета, стойте настрана — каза той. — Не искам никой от вас да пострада.
Отново погледна мен, а после и останалите. Матиас беше твърде стар, за да участва в такава опасна операция, но с Флин, Гислен, Капюсин и мен можеше да успее. Аристид стоеше настрана и се мръщеше, но забелязах, че Ксавие гледаше към нас с копнеж. Жожо чакаше ухилен до уши.
— Е, какво ще кажете?
Старият моряк очевидно се забавляваше от това, че Ален обмисля моето предложение. Евтино като женски приказки. Това е една от островните поговорки.
— Да опитаме — казах аз. — Какво можем да загубим?
Ален още се колебаеше.
— Права е — нетърпеливо отсече Гислен. — Какво, да не остаряваш? Мадо има повече хъс от теб!
— Добре — реши се накрая Ален. — Ще опитаме.
Видях, че Флин ме наблюдава.
— Мисля, че вече си имате обожател — той се усмихна и леко скочи на мокрия пясък.
Погледнах го с неодобрение.
— Значи сте продали улова — отбелязах аз.
— О, я стига! — отговори Флин. — Само не ми казвайте, че нямаше да направите същото, ако бяхте на моето място.
— Със сигурност нямаше да го направя. Това е кражба.
— Да, наистина — усмивката му беше заразителна.
— Наистина — отвърнах аз натъртено и двамата мълчаливо тръгнахме по хлъзгавите скали към „Елеанор“.
Беше почти вечер и от прилива водата ни стигаше почти до кръста, когато окончателно признахме поражението си, а дотогава цената на Жожо бе скочила с още хиляда франка. Бяхме премръзнали, изтръпнали, уморени. Флин беше изгубил самодоволството си, а аз за малко да остана затисната между „Елеанор“ и една скала, докато се мъчехме да помръднем лодката. Неочаквано силна вълна, подгонена от прилива, завъртя носа рязко по посока на вятъра и корпусът на „Елеанор“ се удари болезнено в рамото ми, събори ме встрани и черна вълна ме блъсна в лицето. Усетих скалата зад гърба си и ме обзе паника — бях сигурна, че ще се заклещя или даже по-лошо. Страхът, както и облекчението от това, че се измъкнах, ме озлобиха. Нахвърлих се върху Флин, който стоеше точно зад мен.
— Трябваше да държиш носа! Какво стана, по дяволите!
Флин беше пуснал въжетата, с които бяхме прихванали лодката. На угасващата светлина чертите на лицето му едва се открояваха. Беше полуобърнат с гръб към мен и чух как изруга, доста свободно за чужденец.