Последва протяжен скърцащ звук — корпусът на „Елеанор“ отново се завъртя към скалите, след това изтрака, когато лодката отново се заклещи. Откъм вълнолома се разнесе подигравателният смях на усиниерци.
Ален мрачно се провикна към Жожо:
— Добре. Печелиш. Докарай „Мари Жозеф“ — погледнах го, а той поклати глава. — Не става. Сега вече нищо не можем да направим. По-добре да приключваме, а?
Жожо се ухили. Той ни наблюдаваше през цялото време, като пушеше цигара от цигара, без да пророни и дума. С отвращение тръгнах към брега. Останалите ме последваха, като се движеха с усилие в мокрите си дрехи. Флин вървеше най-близо с наведена глава и скръстени ръце.
— За малко да я измъкнем — казах му аз. — Можеше да стане. Само да бяхме удържали проклетия нос!
Флин промърмори нещо под носа си.
— Какво беше това?
Той въздъхна.
— Може би като спреш да ми се зъбиш, ще отидеш да докараш трактора. При Лез Имортел ще им трябва.
— Не вярвам, че ще им трябва веднага.
— Не си го изкарвай на мен. Ако си спомняш, аз казах още в началото…
— А, да. Даде ми възможност, нали?
От разочарованието гласът ми звучеше дрезгаво. Ален ме чу и вдигна глава, после отмести поглед. Виждах, че се чувства засрамен, задето ме е послушал. Групичката зяпачи от Ла Усиниер избухна в подигравателни ръкопляскания. Саланци бяха мрачни. Аристид, който наблюдаваше от вълнолома, ме изгледа с неодобрение. Ксавие, останал при дядо си по време на опита за спасяване на „Елеанор“, ми се усмихна смутено иззад металните рамки на очилата си.
— Дано да мислиш, че си е струвало — каза Аристид с рязък тон.
— Можеше да стане — отговорих му аз.
— Понеже докато доказваше, че си умна и силна колкото останалите, Геноле едва не загуби лодката си.
— Поне опитах — казах с раздразнение.
Старецът сви рамене.
— Защо да помагаме на Геноле? — и като се облегна на бастуна си, той тръгна обратно по вълнолома, а Ксавие мълчаливо го последва.
Минаха още два часа, докато изкарат „Елеанор“ на брега, още половин час, за да я качим от мокрия пясък на ремаркето. Междувременно приливът наближаваше връхната си точка и падаше нощта. Жожо пушеше своите цигари и дъвчеше тютюна, който падаше от фасовете, като току плюеше на пясъка пред краката си. По настояване на Ален аз наблюдавах бавния процес по изтеглянето на лодката отвисоко и чаках ожулената ми ръка да възвърне осезанието си.
Най-после свършиха работата и всички си направиха почивка. Флин седна на мокрия пясък и опря гръб в колелото на трактора. Капюсин и Ален запалиха по една „Житан“. В този край на острова континентът се виждаше ясно, окъпан в оранжев блясък. От време на време примигваше фар, изпращайки надалеч простичкото си послание. Студеното небе беше пурпурно, млечнобяло на хоризонта, с едва проблясващи звезди между облаците. Вятърът откъм морето пореше сякаш с нож мокрите ми дрехи, като ме караше да треперя. Ръцете на Флин бяха в кръв. Дори на оскъдната светлина се виждаше точно къде мокрите въжета са се врязали в дланите му. Малко съжалявах, че му се бях разкрещяла. Бях забравила, че не носи ръкавици.
Гислен дойде и застана до мен. Усещах дъха му близо до врата си.
— Добре ли си? Лодката здравата те цапардоса.
— Добре съм.
— Премръзнала си. Трепериш. Мога ли да…
— Остави. Добре съм.
Може би не трябваше да му отговарям толкова рязко. Той беше добронамерен. Но в гласа му имаше нещо — някакъв страховит стремеж да ме закриля. Някои мъже се отнасят по този начин към мен. От сянката до колелото на трактора като че ли дочух Флин тихичко, подигравателно да се кикоти. Забелязах, че никой не пита как е.
Бях толкова сигурна, че накрая Дебелия Жан ще се появи. Сега, когато беше вече късно, се запитах защо не е дошъл. В края на краищата не можеше да не е чул за „Елеанор“. Избърсах очи, чувствах се потисната.
Гислен продължаваше да ме гледа над огънчето от цигарата си. В полумрака неоновата му фланелка излъчваше болнаво сияние.
— Сигурна ли си, че си добре?
Усмихнах се едва забележимо.
— Съжалявам. Трябваше да измъкнем „Елеанор“. Да имаше малко повече хора! — потрих ръце, за да ги стопля. — Мисля, че Ксавие щеше да помогне, ако Аристид не беше тук. Личеше си, че иска.
Гислен въздъхна.
— Някога с Ксавие се погаждахме много добре. Естествено, той е Бастоне. Но тогава това нямаше голямо значение. Сега обаче Аристид не го изпуска от поглед и…
— Отвратителен старец. Какво иска?
— Мисля, че го е страх — каза Гислен. — Само Ксавие му остана. Иска той да се установи на острова и да се ожени за Мерседес Просаж.
— Мерседес? Тя е хубаво момиче.