— Свястна е.
Беше тъмно и не можеше да се види, но по тона на Гислен личеше, че се е изчервил.
Гледахме как небето почернява. Гислен допуши цигарата си, докато Ален и Матиас оглеждаха щетите по „Елеанор“. Беше по-лошо, отколкото си мислехме. Скалите бяха обелили дъното. Рулят беше на трески, а двигателят липсваше. Червеното мънисто за късмет, което баща ми слагаше на всяка от лодките си, висеше на счупения нос. Мъжете я изтеглиха на пътя и аз тръгнах след тях. Чувствах се изцедена и болна. Докато вървях, забелязах, че старият вълнолом в далечния край на плажа е укрепен с каменни блокове, така че образуваше широка дига, която стигаше чак до Ла Жьоте.
— Това е ново, нали? — попитах аз.
Гислен кимна.
— Брисман го направи. Заради силните приливи през последните две години. Измиват пясъка. Тези камъни го предпазват донякъде.
— Такова нещо ви трябва в Ле Салан — отбелязах аз, като си спомних щетите в Ла Гулю.
Жожо се усмихна.
— Върви при Брисман. Сигурен съм, че ще знае какво да направи.
— Да не мислиш, че ще го молим? — промърмори Гислен.
— Вие, саланците, сте упорито племе — каза Жожо. — По-скоро ще оставите цялото село да отиде под водата, отколкото да платите за строителни работи.
Ален го погледна. Усмивката на Жожо веднага се разшири и оголи едрите му зъби.
— Откога разправям на баща ти, че ви трябва застраховка. Никога няма да ме послуша — той погледна към „Елеанор“. — И без това й е време вече да отива за отпадъци. Купете си нещо ново. Модерно.
— Добра си е — каза Ален, без да се хваща на въдицата. — Тези стари лодки са вечни. Изглежда по-лошо, отколкото е наистина. Трябват й няколко кръпки, нов двигател…
Жожо се разсмя.
— Такива сте вие, саланците — отвърна той. — Главите ви са пълни с камъни. Твоя работа, закърпи я. Ще ти струва десет пъти повече, отколкото когато сте я купили. И какво ще правите? Знаеш ли колко изкарвам аз за един ден по време на сезона само от превоз?
Гислен го изгледа злобно.
— Може ти да си взел двигателя — сопна му се той, — та да го продадеш при някоя от екскурзиите до континента. Винаги си въртял търговия. Никой нищо не те пита.
Жожо се озъби.
— Както виждам, вие, Геноле, още не сте се научили да си затваряте устата. Дядо ти беше същият. Кажи ми, какво стана, когато се съдихте с Бастоне? Колко спечелихте от това, а? А колко ви струваше, сметнахте ли? А на баща ти? А на брат ти?
Гислен наведе глава засрамен. Всички в Ле Салан знаят, че съдебният процес между Геноле и Бастоне продължи двайсет години и разори и двата рода. Причината — почти забравен спор за плитчините за стриди край Ла Жьоте — стана история дълго преди края на процеса, защото движещите се пясъчни ивици погълнаха спорната територия, но враждата не стихна, а продължи да се предава от поколение на поколение, сякаш за да компенсира щетите в пропиляното наследство на двете семейства.
— Двигателят ви сигурно е отишъл към другия край на залива — каза Жожо и махна небрежно към Ла Жьоте. — Или е там, или ще го намерите в Ла Гулю, ако се поровите по-надълбоко — той изплю късче мокър тютюн на пясъка. — Чух, че миналата нощ сте загубили и Светицата. Май сте много завеяни, а?
Ален с мъка запазваше хладнокръвие.
— Лесно ти е да се смееш, Жожо — каза. — Само че, както казват, късметът се обръща, даже тук. Ако нямахте този плаж…
Матиас кимна.
— Така е — избоботи той. Дьовинският акцент на стареца беше толкова силен, че дори аз трудно разбирах думите му. — Този плаж ви е късметът. Не го забравяйте. Можеше да е наш.
Жожо се запревива от смях.
— Ваш! — кикотеше се той. — Ако беше ваш, щяхте да сте го съсипали още преди години, тъй както съсипвате всичко останало.
Матиас направи крачка напред, старческите му ръце трепереха. Ален предупредително хвана баща си за рамото.
— Стига толкова. Уморен съм. Пък и утре ни чака работа.
Но нещо от казаните думи заседна в съзнанието ми. Беше свързано с Ла Гулю и Ла Буш, и уханието на див чесън по дюните. „Можеше да е наш.“ Помъчих се да определя какво е, но ми беше много студено, бях уморена и не можех да разсъждавам трезво. А и Ален беше прав: нищо не се бе променило. Утре пак ме чакаше работа.
11
Прибрах се в къщата и заварих баща ми в леглото. Донякъде изпитах облекчение: не бях в състояние да започвам разговор, който, както можех да предположа, ще премине в настървен спор. Оставих мокрите си дрехи до камината да съхнат, изпих чаша вода и влязох в стаята си. Когато светнах нощната лампа, забелязах, че до леглото ми е сложено малко бурканче с диви цветя — розови карамфили, син магарешки бодил и стръкчета заешка опашка8. Това беше абсурдно трогателен жест от страна на резервирания ми баща и аз прекарах известно време будна, мъчейки се да го проумея, докато накрая сънят ме обори и миг по-късно вече беше сутрин.
8
Lagurus ovatus (лат.) — растение с бели цветове, което се използва в букети от сухи цветя. — Бел.прев.