Когато се събудих, видях, че Дебелия Жан е излязъл. Винаги ставаше рано, лятно време се будеше в четири и тръгваше на дълга разходка край брега. Облякох се, закусих и последвах примера му.
Към девет часа, когато стигнах Ла Гулю, там вече гъмжеше от саланци. В първия миг се запитах защо, после си спомних за изчезналата света Марина, забравена за кратко предишния ден заради загубата на „Елеанор“. Тази сутрин търсенето на изгубената Светица беше подновено веднага след отлива, но засега от нея нямаше и следа.
Изглежда, половината село се беше включило в търсенето. Всичките четирима Геноле бяха тук, преглеждаха плитчините след отлива, а група зяпачи се бяха струпали на каменистата брегова ивица под пътеката. Баща ми беше влязъл далеч зад линията на отлива, въоръжен с дълго дървено гребло, бавно и методично претърсваше морското дъно, като от време на време спираше, за да премести камък или топка водорасли.
В единия край на бреговата ивица видях Аристид и Ксавие, които наблюдаваха търсенето отстрани, без да вземат участие. Зад тях Мерседес се печеше на слънце и четеше списание, докато Шарлот гледаше с обичайното си тревожно изражение. Забелязах, че Ксавие избягва да гледа към мнозина от присъстващите, но най-усърдно извръщаше очи от Мерседес.
Аристид изглеждаше мрачно ободрен, сякаш някой беше получил лоши новини в негово присъствие.
— Лош късмет за „Елеанор“, а? Ален казва, че в Ла Усиниер му искат шест хиляди франка за ремонт.
— Шест хиляди?
Това беше повече, отколкото струваше самата лодка и със сигурност превишаваше възможностите на Геноле.
— Хе! — Аристид се усмихна горчиво. — Дори Руже казва, че не си струва да се поправя.
Погледнах над главата му към хоризонта: между облаците се процеждаше жълт сноп светлина, който осветяваше голите плитчини с нездрав блясък. На входа на залива няколко рибари бяха опънали мрежите си и грижливо ги чистеха от водораслите. Бяха издърпали „Елеанор“ по-нататък на брега и тя се полюшваше в калта с оголени ребра като мъртъв кит.
Зад мен Мерседес елегантно се търкулна на една страна.
— Доколкото разбрах — произнесе с ясен глас, — щеше да бъде по-добре, ако тя не се беше намесила.
— Мерседес! — промърмори майка й. — Как можеш да говориш така!
Момичето сви рамене.
— Вярно е, нали? Ако не бяха загубили толкова време…
— Млъкни веднага! — Шарлот се обърна към мен разтревожена. — Съжалявам. Много е опърничава.
Ксавие изглеждаше смутен.
— Лош късмет — каза ми той тихо. — Хубава лодка беше.
— Така е. Баща ми я е строил — аз погледнах към плитчините, където още се трудеше Дебелия Жан. Сигурно беше на километър разстояние от мен: дребният му приведен силует едва се виждаше в леката мъгла. — Откога са тук?
— Може би от два часа. Още откакто започна отливът — Ксавие сви рамене, като отбягваше погледа ми. — Кой знае къде е стигнала вече.
Геноле очевидно се чувстваха отговорни. Загубата на тяхната „Елеанор“ беше отложила търсенето, а напречните течения от Ла Жьоте бяха свършили останалото. Според Ален света Марина се е заровила някъде по дъното на залива и само чудо може да я върне.
— Ла Буш, „Елеанор“, а сега и това — обади се Аристид, който още ме гледаше с изражение на опасна добронамереност. — Кажете ми, казахте ли вече на баща си за Брисман? Или това е поредната ви изненада?
Аз го погледнах стъписана.
— За Брисман?
Старецът се усмихна хладно.
— Чудех се кога ли ще дойде да души наоколо. Място в Лез Имортел в замяна на земя? Това ли ви предложи?
Ксавие погледна към мен, после към Мерседес и Шарлот. И двете слушаха внимателно. Мерседес беше изоставила всички опити да се преструва, че чете, и ме наблюдаваше над ръба на списанието с полуотворена уста.
Устоях на погледа на стареца. Не исках да го лъжа.
— Каквато и работа да имам с Брисман, тя засяга само мен. Няма да я обсъждам с вас.
Аристид сви рамене.
— Значи съм бил прав — каза той с горчиво задоволство. — Вие играете на страната на усиниерците.
— Няма нищо общо с отношенията между саланци и усиниерци — отвърнах аз.
— Не, само с това кое е добро за Дебелия Жан. Нали всички така казват, а? Че се тревожат само за нашето добро!
Винаги съм била избухлива. Бавно избухвам, но ако търпя дълго и ме засегнат силно, може да стане страшно. Сега чувствах как гневът се надига в мен.
— Какво знаете вие? — сопнах се аз. — Никой не се е върнал да се погрижи за вас, нали?