Естествено, от Светицата все още нямаше и следа нито на Поент, нито дори в Ла Гулю. Най-вероятно се е заровила, казваше Тоанет, потънала е в тинята край Гризнос и след двайсетина години някое дете ще я намери, докато се гмурка за миди — така де, ако изобщо я намери.
Общото убеждение в селото беше, че Светицата е изоставила Ле Салан. Най-суеверните говореха, че ни чака черна година, дори най-младите хора в селото бяха отчаяни от загубата.
— Фестивалът на света Марина беше единственото, което ни събираше всички заедно — обясни Капюсин, докато си наливаше щедро дьовиноаз в чашата с кафе. — Само тогава гледахме да се спогодим. Сега всички ще се разделят. И нищо не можем да направим.
Тя махна към прозореца, но нямаше нужда да поглеждам навън, за да разбера какво има предвид. Нито времето, нито риболовът бяха добри. Силните августовски приливи наближаваха своя край, но септември щеше да доведе след себе си още по-лоши, а октомврийското равноденствие щеше да донесе бури над Атлантическия океан и над острова. „Рю дьо л’Осеан“ представляваше кална каша. Заедно с „Елеанор“ няколко други плоскодънни лодки бяха изхвърлени в морето, макар да ги бяха издърпали високо над линията на прилива. Най-лошото беше, че скумрията сякаш съвсем изчезна и риболовът замря. Положението се утежняваше допълнително от факта, че рибарите в Ла Усиниер се радваха на небивал късмет.
— Това е проклятие — заяви Аристид от съседната маса. — Тези проклети усиниерци! Всичко превзеха. Пристанището, града, та сега и рибата. Скоро ще останат само няколко скали, за които да се хванем.
Той намести дървения си крак в по-удобна поза и отпи голяма глътка дьовиноаз.
— Всичко им е наред в Ла Усиниер — обади се Омер от другия край на масата. — Дъщеря ми Мерседес разправя, че товарят риба с камиони. Някои хора имат късмет във всичко.
— Късмет ли? — това беше Матиас Геноле, седнал сам с мрачна физиономия на бара. — Късметът няма нищо общо. Пари имат те: много пари и здрави укрепления. И ние щяхме да се оправим, ако ги имахме.
— Пак старата песен — презрително отсече Аристид. — Приказваш като стара баба — и ме стрелна с поглед: той не криеше, че според него в бара на Анжело не бива да влизат жени. — Наистина на кого му е притрябвал късмет? Ако ти трябват пари, винаги можеш да заемеш от приятелчетата си в Ла Усиниер.
Двамата открай време се обиждаха така: всеки престорено обвиняваше другия, че се е съюзил с враговете. Матиас стана. Дългите му мустаци трепереха.
— Да не мислиш, че ще взема пари от Брисман, а? Да не мислиш, че ще се продам и на него!
— Ти пръв спомена за укрепления, не аз!
Двамата старци се бяха изправили и се гледаха страшно като библейски пророци съперници. Омер, който дотогава слушаше, се намеси:
— Млъкнете и двамата — добродушният му глас беше необичайно строг. — Не само вие имате проблеми.
Аристид леко се смути: въпреки опитите на Омер да я укрепи с торби пясък къщата на Просаж бе една от най-пострадалите при наводненията.
— Вярно е — обади се Тоанет. — Стари козли такива, няма да спрете да се карате, дори селото да потъне.
Аристид отново седна с престорено равнодушие.
— Кажи го на Геноле — отсече той сухо. — Той разправя как ще продава земята, не аз.
Не беше моя работа да се меся. Но не можах да се сдържа. Откритието при Лез Имортел така бе обсебило съзнанието ми, че исках всички други да научат. Мислех, че това е послание за надежда, ясно доказателство за това, че сами можем да изковем късмета си.
— Не виждам защо да се грижиш за опазването на Ле Салан означава да се продадеш — казах аз колкото може по-любезно.
Аристид ме погледна презрително.
— Ето, пак започва — обяви той на висок глас и удари с бастун по крака на масата. — Кълве и кълве! Знаех си, че няма да изтрае дълго!
Бях твърдо решена да не избухвам пред него.
— Всеки ще си помисли, че не ви интересува какво става тук — отвърнах аз, — стига само усиниерци да не се месят.
— Хе! — старецът извърна глава. — Теб какво те засяга? Ти си добре, имаш си Брисман, който се грижи за теб.
Споменаването на Брисман ме накара да се почувствам неудобно. Бях сигурна, че той не знае за последиците от укрепленията при Лез Имортел и въпреки това не ми се искаше да говоря за тях пред Аристид, който веднага щеше да си помисли най-лошото.
— Превърнали сте Брисман в някакъв демон — казах аз. — Може би е време да погледнете на нещата в перспектива. Да приемете помощта му, вместо да се карате с него.