— Той не може да ни помогне — отвърна Аристид, без да ме погледне. — Никой не може.
— Не ви разбирам! — възкликнах аз. — Какво се е случило с Ле Салан? Всичко е съсипано, пътят е наводнен, лодките са отнесени в морето, къщите се рушат. Защо никой не прави нищо? Защо само си седите и гледате отстрани?
Аристид отговори през рамо:
— Какво трябва да направим, а? Да обърнем прилива като цар Канут?
— Винаги може да се направи нещо — казах аз. — Какво ще кажете за укрепления по брега като тези в Ла Усиниер? За торби пясък, като няма друго, за да се предпази пътят?
— Безполезно — отсече старецът и нетърпеливо придърпа дървения си крак. — Не можеш да заповядваш на морето. Все едно да плюеш срещу вятъра.
Вятърът духаше приятно в лицето ми, докато вървях обезсърчена по „Рю дьо л’Осеан“. Какъв беше смисълът да се опитвам да помогна? Какъв смисъл имаше каквото и да било, след като Ле Салан не искаше да се промени?
Този упорит стоицизъм е най-характерната черта на саланци, черта, породена не от самоувереност, а от фатализъм, дори суеверие. Какво каза той? „Все едно да плюеш срещу вятъра.“ Взех един камък от пътя и го хвърлих колкото може по-надалеч срещу вятъра: той падна в една амофила9 и се изгуби. За миг помислих за майка си: как цялата й топлота и добри намерения се бяха изпарили, оставяйки след себе си безразличие, тревога и горчиви мисли. Тя също обичаше острова. Някога.
Но аз бях наследила ината на баща си. Тя често говореше за това през тихите ни вечери заедно в малкия парижки апартамент. Казваше, че Адриен повече прилича на нея: любящо, дружелюбно момиче. Аз бях трудно дете, затворена в себе си, намусена. Ех, ако на Адриен не й се беше наложило да се премести в Танжер…
Аз не реагирах на тези жалби. Нямаше смисъл дори да опитвам. Отдавна бях престанала да изтъквам очевидното — че Адриен почти не пише, че не се обажда, че нито веднъж не я е поканила на гости. Адриен не беше принудена да заминава където и да било, просто сякаш тя и Марен бяха решили да се отдалечат колкото може повече от Льо Дьовен. Но за майка ми мълчанието й само доказваше нейната всеотдайност към новото й семейство. Малкото писма, които получавахме, бяха немногословни, единствената полароидна снимка на децата й заемаше почетно място над камината. Новият живот на Адриен в Танжер — романтично превърнат във вълшебна приказка за царкини и замъци — беше нирвана, за която и двете можехме само да копнеем и към която може би един ден щяхме да бъдем призвани.
Отърсих се от неприятните мисли. Останах насаме с откритието си, подплатено единствено с парче коприна за доказателство. Но се нуждаех от още доказателства — както за себе си, така и за другите, — доказателства, с които да мога да отида при Клод Брисман и по възможност да получа помощта му. Разбира се, мислех си, ако му покажа какво е причинил неволно с действията си — ако докажа, че носи отговорност за това, — тогава ще му се наложи да предприеме нещо.
Първо отидох в къщата. Там цареше същият тревожен безпорядък и за миг почти изгубих самообладание. За мен винаги имаше свободна стая в Лез Имортел, така беше казал Брисман. Трябваше само да поискам. Представях си чисто легло, бели чаршафи, топла вода. Спомних си малкия апартамент в Париж с паркет на пода и успокояващ мирис на боя и лак. Спомних си кафенето отсреща и мидите с пържени картофи в петък вечер, а понякога и кино след това. Какво правя още тук? — запитах се аз. Защо си причинявам всичко това?
Взех една от книгите си и разгладих смачканите страници. Приказка в картинки, ярко илюстрирана, за една принцеса, превърната в птица от зла магьосница, и един ловец… Като дете имах богато въображение, вътрешният ми живот компенсираше монотонното ежедневие на острова. Предполагах, че баща ми прави същото. Но сега вече не бях сигурна дали искам да знам какво се крие зад мълчанието му.
Взех още няколко книги — не ми беше приятно да ги гледам така небрежно разпилени по земята, примесени с парчета стъкло. Дрехите ми бяха по-маловажни — бях донесла съвсем малко и имах намерение да си купя други в Ла Усиниер, — но аз ги събрах и ги пъхнах в пералнята. Малкото листа хартия, материалите за рисуване, останали от детските ми години — кутия с напукани акварелни бои, четка, — прибрах в кашона до леглото. Тогава видях нещо до единия му крак: нещо лъскаво, скрито в гънката на килима, който покриваше каменния под. Твърде лъскаво, за да бъде стъкло, с матов блясък от светлината, която се процеждаше между капаците на прозореца. Взех го.
Беше медальонът на баща ми, същият, който бях забелязала преди на врата му, малко нащърбен и със скъсана верижка, която висеше от халката. Казах си, че може би го е изгубил, докато е вилнял из къщата, вероятно при опит да разхлаби яката си е скъсал верижката и не е забелязал как медальонът се е изхлузил изпод ризата му. Разгледах го внимателно. Беше посребрен, голям колкото петфранкова монета и отстрани имаше издатина за по-удобно отваряне и затваряне. Женско бижу, бих казала. По някаква причина се сетих за Капюсин. Амулет.
9
Ammophyla arenaria (лат.) — растение, което се използва за укрепване на пясъчни дюни. — Бел.прев.